Т. нар. съдебна реформа бе сблъсък на две олихархии. Едната загуби битката в парламента и изнесе борбата на площада
Автор: Христо Илиев
Протестите “за съдебна реформа” следват своя план и в тях няма спонтанност и “внезапно избухнал гняв”, както твърдят участници и организатори. Развиват се по план, схема, по които стандартно се провеждат цветни революции. По сходен начин протекоха протестите и през 2013 г. срещу правителството на Пламен Орешарски.
Ден след оставката на правосъдния министър Христо Иванов “Десант” получи информация, че на площада поетапно ще бъдат “активирани” различни съсловни групи. Оказа се истина – в първия ден демонстрираха традиционните “случайни граждани”, които са авангард при подобни събития – интелектуалци, журналисти, грантаджии и “лидери на общественото мнение”, гравитиращи край ДСБ, “Америка за България”, кръга “Капитал” и президента Плевнелиев.
На втория бяха извадени съдиите, на третия ден към тях се присъединиха полицаи. На четвъртия масата бе скрепена с еколози. Природозащитниците уж излязоха на шествие срещу изсичането на гори, но се сляха с протеста, настояващ за “съдебна реформа”.
Малка подробност е, че еколозите няколко пъти преди това негодуваха срещу изсичането на горите. Полицаите, известно е, също имаха своите протести. Схемата сега спешно изисква включването им, защото без тях протестът олеква, няма да го има дори.
Общото между всички тези “граждани” и “обществени групи” е, че се издържат от американски и европейски фондации, гравитират политически към ДСБ и президента, а медийно ги “подгряват” изданията на “Капитал”.
Всичко това не е тайна – западните посланици отдавна настояват за промени в съдебната система, известни са също желанията на ДСБ, позицията на Плевнелиев и близкия до него Иво Прокопиев. Но стане ли дума за протести, всички те не смеят да признаят бащинство.
Признаят ли го, разбира се, протестът на мига ще загуби “независимия си, граждански” ореол. Ще стане ясно, че целият хаос в държавата е битка на една корпоративно-политическа клика срещу друга.
Абсолютно същите хора, дейно подпомагани от Бойко Борисов и “човешката маса” на ГЕРБ, свалиха кабинета и на Орешарски. Нека си припомним – хиляди хора излязоха спонтанно при назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, но се прибраха в деня, в който той се отказа от поста.
“Революцията” изискваше някой да остане на площада и да поддържа огъня с месеци – това бяха същите гореизброени хора и неправителствените им организации. Разликата днес е, че липсва “живата сила” на ГЕРБ.
Сега целта отново е същата – предсрочни избори, които да се проведат заедно с президентските, или най-малко приемане на пакета промени, предложени от Христо Иванов и ДСБ. Това не е пълзящият преврат, както твърдяха медиите на Пеевски преди оставката на Иванов.
Това е акция “Спонтанни протести 2”, стартирана след нея. Мероприятието просто продължава битката за “съдебна реформа”, само че извън парламента. След като загуби сражението в пленарна зала, горепосочената клика прибягва до площаден натиск.
А сега ще разясним за какво са всичките баталии, за какво е целият този бой. Редовите българи няма как да знаят в детайли какви са предлаганите от ДСБ и Иванов промени, защо той напусна, за какво настояват посланиците и другите ключови подробности. Всичко на едро минава в графата “съдебна реформа”, която обаче съвсем не е такава.
Битката е за влияние във Висшия съдебен съвет (ВСС), който е кадровикът в цялата съдебна система. Реално той я управлява. Досега нещата бяха направени така, че главният прокурор имаше основната дума във ВСС. Обвинител №1 е с дълъг 7-годишен мандат.
Посланиците, Плевнелиев, протестърите и компания не случиха на главен прокурор. Дали заради връзките му с Делян Пеевски, дали заради готвени от него дела, дали заради защитаване на “проруско лоби”… точната причина е неизвестна, но тази клика е срещу Сотир Цацаров.
Всичките конституционни промени бяха насочени именно срещу намаляване на влиянието на главния прокурор, респ. за видоизменение на сегашния ВСС. Парламентът раздели органа на прокурорска и съдийска колегии, като обвинението загуби влиянието във втората.
Но тук дойде ключовият момент – Иванов, ДСБ и кръговете зад тях настояваха прокуратурата да няма водещата роля и в своята си колегия – искаха главната квота там да е за парламента, т.е. той да кадрува и управлява.
По този начин Иванов и компания се надяваха съвсем да стопят влиянието на главния прокурор, който, без съмнение, при 7-годишен мандат и реално неконтролиран, дали ще е Цацаров или друг, се превръща в държава в държавата. Министърът настояваше и за намаляване на мандата на ВСС, т.е. още един удар по сегашните началници на съдебната система.
Но в тази битка нямаше принципност, нямаше борба за “реформа”. Последната грижа на всички бе честно правосъдие, морал. Имаше борба за влияние, кадруване, да се разпределят порции и дуел между две крила на статуквото. Цацаров каза, че няма как прокуратурата да е независима при по-голям политически контрол. И бе прав.
След поражението Иванов хвърли оставка. А загубилата част от статуквото по ленински продължи борбата с други средства, т.е. на площада.
За разлика от “ДАНС with me” обаче, “революцията” сега е твърде рехава откъм численост – така е, след като ги няма ордите на ГЕРБ. Липсват и “независимите граждани” на Кунева. ДСБ не е цялото - ето, Москов е в правителството. Разчита се на съдии, еколози, грантови и компрометирани нпо-та като Български хелзингски комитет, също и на призиви от рода на “Нека тогите изметат анцузите!” (Евгений Дайнов).
Като няма хора, втората цветна революция разчита на висок дух.
