Публикациите в европейските медии за Съединението връщат интереса на Европа към България
Автор: Камен Колев
Наред с българските изследователи на съединението между Княжество България и Източна Румелия не един и двама чуждестранни военни кореспонденти свидетелстват за историческите събития. Книгите на някои от тях, като тези на Рихард фон Мах никак не се харесват на комунистическия режим в България и дълги години са в списъка на забранената литература.
Други издания, като изследванията на кореспондента на германския „Кьолнише цайтунг” Артур фон Хун, десетилетия събират прах в библиотеките, без да претърпят ново издание. А си струва човек да прочете техните разкази, защото те не са белязани от емоциите и пристрастията на местните изследователи. Кои са чуждестранните журналисти, отразявали от първо лице събитията около Съединението и как ги виждат те?
„Истина е, че се е писало доста за България. Но при всичко това тя остана пак неизвестна на по-голямата част от обществото в Европа. Обаче, това стана съвсем другояче с избухването на Руско-турската война. Европейското общество доби изведнъж от хиляди източници известия за България“, разказва Артур фон Хун, който в продължение на година е отразявал у нас събитията около Съединението и чиято книга „Борбата на българите за съединението си. Политическо-военна история на българо- румелийските събития в 1885 г.” се ражда от репортажите му за „Кьолнише цайтунг”.
Това е един от най-авторитетните вестници в Германия през втората половина на XIX и първите десетилетия на ХХ век. След обявяването на Съединението на България на 6 септември 1885 г. Фон Хун е изпратен в България като военен кореспондент с цел да наблюдава събитията и подготвя репортажи за изданието, разказва директорът на Историческия музей в Пловдив Стефан Шивачев.
Книгата на германския журналист се появява през 1886 г. в Лайпциг, а същата година излиза в Лондон. Преведена е и издадена в България през 1887 и 1890 г. Страниците й са ключ към историята на българите, това е онази жива история, която обикновено остава извън страниците на дебелите исторически съчинения, коментира Шивачев.
Самият Артур Ернст фон Хун посочва, че е дошъл в България като безпристрастен наблюдател и че "борбата на българския народ за съединението си, независимостта и свободата заслужава пълно признание и симпатии на целия образован свят…Аз искам да покажа на Европа, че това мое мнение не е пристрастно, а е основано на истина и необратими факти. Затова написах тази книга.”
Ето какво разказва германският журналист в книгата си: "Руско-турската война през 1877-78 г. имаше като последствие създаването на две нови държави. С други думи: тя създаде Княжество България и автономната област Източна Румелия. И двете държави останаха зависими от Турция. Но тази зависимост съществуваше само на хартия. Всъщност обаче, България и Източна Румелия бяха, сякаш, съвсем независими от Турция и се грижеха твърде малко за волята на султана.
Когато Берлинският конгрес унищожи мира на Сан Стефано и тури на мястото му раздвоените държави България и Източна Румелия, то всеки разумен човек знаеше твърде добре, че това дипломатическо създание не ще може да съществува дълго време.
От една страна, конгресът не удовлетвори руските желания относно съединението на българския народ, а от друга страна му даде пространна държавна самостоятелност и свобода, за която не беше още готов. С една дума: Берлинският конгрес създаде самичък зародиша за бъдещи раздори и смутове между българския народ и самите европейски сили".
Журналистът окачествява събитията като кръстоносен поход на руските офицери и войници за избавление на своите бъдещи еднокръвни братя от турско робство. "Руско-турската война беше в пълния смисъл на думата един кръстоносен поход - един поход на християнството против исляма".
В неговите очи България по време на освобождението си е "една селска държава с малочислена интелигенция". Затова в Европа изниква въпросът как ще се управлява тази страна. "Отговорът, че русите ще се погрижат за това, не беше дотам утешителен за европейската дипломация. Но русите не искаха и да знаят за европейската дипломация и приготвяха тази страна като руска губерния, не като самостоятелна държава.
При това, българският народ изгуби в Европа всичките си симпатии също и поради дивото преследване на всичко, което не беше от руско потекло. За щастие, това преследване не трая дълго време. Българите се убедиха твърде скоро, че Русия обича много България, но не и българския народ."
Подобни разсъждения запращат в списъка на забранените книги и изследването на друг чужденец за Съединението - немския офицер Рихард Лео Александер фон Мах, служил като млад в българската войска.
„Аз бях свидетел на повторното раждане на България... и работих под българските знамена по време на мир и по време на война. ... Мечтите на България за бъдещето й бяха и мои, нейното нещастие бе моята тъга, нашите надежди вървят по един и същи път," пише през 1928 г. вече 75-годишният Мах.
През втората половина от живота си той се отдава на публицистиката и издава много книги в Германия, Австрия и Англия. Част от тях е опазила Националната библиотека в София, въпреки че до 1989 г. те се оказват в индекса на забранените книги.
Ето какво пише Фон Мах за подготовката на Съединението: "Някои съзаклятници бяха може би разколебани, затова останалите в Пловдив членове на комитета решиха да не чакат повече. Те опираха главно на командира на II пловдивска дружина, майор Данаил Николаев. Роден българин от Русия, той бе дееспособен и обичан офицер, получил Георгиевски кръст от Освободителната война и горещ приятел на народа.
За да се даде на движението вид на едно народно повдигане, бившият унтерофицер Продан Тишков, прекръстен на Чардафон, трябваше да поведе от селото си Голямо Конаре около хиляда резервисти, преди да се яви войската на Николаева, да плени последния паша в конака и да провъзгласи съединението. Това не остана съвсем неизвестно; правителството и руското консулство бяха узнали, че в Конаре се събира някаква голяма тълпа въоръжени резервисти, и те бяха основателно загрижени, че този народ не мисли да прави овации на турския паша и на заплашващия руски представител...".
Събитията около съединението на Княжеството с Източна Румелия отразява и руският журналист Евгений Лвов. Веднага след провъзгласяването на историческия акт, той идва в България като специален кореспондент на в. „Новое время”. Впечатленията си излага в отделна книга, отпечатана през 1886 г. Лвов документира от първо лице разказа на ген. Данаил Николаев за събитията. Първоначално той не знаел нищо за създадения революционен комитет.
„Наистина, аз, както и всеки от нас румелийците, а може би и всеки друг, се досещаше, че се крои нещо особено и че нишките на този кроеж трябваше да се намират в ръцете на Захари Стоянов, който съвсем явно намекваше за това в издавания от него по това време вестник „Борба”, казва ген. Данаил Николаев на руския журналист.
Съединението документира и Александър Ф. Головин, участник в Руско-турската война, който след Освобождението работи като директор на бюрото за кореспонденция в политическия кабинет на княз Александър Батенберг, а по-късно е един от неговите частни секретари. Заедно със съпругата си д-р Анастасия Головина той сътрудничи на руския вестник „Голос” (1863—1884) и на други европейски вестници. А. Ф. Головин описва политическите събития у нас с подчертани симпатии към Батенберг.
