През април-май 1876 г. българите набързо организират Априлското въстание, което бързо след избухването си бива потушено.
Автор: д-р Атанас Орачев
Под силния натиск на европейското обществено мнение, което е възмутено от турските жестокости, се свиква Цариградската посланическа конференция. Тя изработва Проект за Органически устав за автономия на Босна, Херцеговина и България.
Проектът на Цариградската конференция обаче е отхвърлен и през април 1877 г. Русия бърза да обяви война на Турция. Провеждат се и руско-гръцки преговори, на които гръцкото правителство иска безусловното присъединяване към Гърция на Крит, Епир и Тесалия. Русия трябвало да определи и разделителната линия между гърци и славяни на Балканите.
Всъщност официално са предявени гръцките претенции към почти целите историко-географски области Македония и Тракия, където – с изключение на крайбрежията, преобладава население с българско самосъзнание.
На 19 февруари (3 март нов стил) 1878 г. е сключен прелиминарен (предварителен) руско-турски мирен договор – Санстефанският. Ахтопол попада в българските предели, но посочените в договора териториални единици не отговарят на вече официално подписаните от Русия международни договорености. Под председателството на Бисмарк се открива конгрес на тогавашните Велики сили. Той завършва с подписването на т. нар. Берлински договор, чрез който териториите на България са орязани така, че Ахтопол остава под турско владичество.
Решенията на Берлинския конгрес изострят отношенията между всички балкански държави и засилват териториалните апетити на Гърция, Сърбия и Румъния. Те имат антибългарска подложка, защото в останалите под турска власт територии на Тракия и Македония преобладава население с българско самосъзнание.
Така през първата четвърт на ХХ век ферментацията на национални идентичности в утвърждаващите се на Балканския полуостров държавни структури изостря до краен предел конфликтните зони и очертава враждебните стратегии на националните елити и във външната политика, и в религиозните борби: те целят да разграждат, да потискат и да манипулират българското народностно самосъзнание.
В резултат след Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война масовите миграционни вълни предопределят дълговата политика не само на България, но и на другите балкански държави и заради бежанските заеми. Тук икономическо и етническо здраво се преплитат и добрите примери са именно масовите тракийски бежански потоци към България след Балканските войни (1912-1913) и след Първата световна война (1914-1918).
Трагичните процеси засягат и Странджанското крайбрежие, понеже през септември 1913 г. към Царство България са присъединени земите между Китен и Резово. Те задвижват идващото от Южна Странджа българско население и дават поводи за етнически търкания и с решилите да останат в Ахтопол, и с подготвящите се да се изселят негови гръцки жители.
Заминаването на гърците от Ахтопол закъснява спрямо българското преселване и се извършва организирано през юли 1914 г. За целта са наети четири парахода и двадесет гемии, което позволява на изселниците да изнесат своето ценно движимо имущество и парични спестявания.
По правило точно обратното се случва с българските бежанци. През септември 1913 г. - след като полските работи са приключили и леколтата е прибрана, турски конни отряди обкръжават българските села във Визенско, Лозенградско, Мидийско и Малкотърновско. На всяко едно от тях са дадени броени дни, а понякога и само часове, в които да напуснат родните си огнища.
Съгласно преброяването през 1915 г. в Ахтопол са се установили 129 български семейства от Яна, Бунар хисар, Цикнихор, Блаца, Пенека, Кору дере, Чонгора, Камила, Серген, Маджура, Колибите и Малък Самоков. Българските бежанци са земеделци и скотовъди и попадат в непривична за тях градска среда с хилядолетни традиции в търговия, риболов, корабостроеене, корабоплаване и свързаните с тях занаяти.
По правило те идват с оскъдна покъщина и по някоя и друга турска лира, с която само на първо време са могли да посрещат насъщните си нужди. Същевременно – понеже гърците още обитават родните си домове – те са принудени да живеят в необитаеми къщи или да си строят землянки и колиби.
Ахтопол губи и своето дотогавашно административно деление за сметка на Царево. Причините са комплексни, но решаващ изглежда демографският фактор. Според наличните архивни документи най-много семейства са настанени тъкмо в Царево – 420.
Скоро след като новодошлите се настаняват в напусналите гръцки къщи, градът бива изпепелен от страховит пожар. Огънят лумва на 18 октомври 1918 г. в общинската сграда и за виновници се посочват кметът Бабаков и комендантът капитан Серафимов, които били целели да унищожат общинските архиви, за да прикриели свои злоупотреби от грозящата ги ревизия.
Според друга версия тук била задействана гръцка завера в отговор на заканата „Нашият Агатопол няма да го оставим на българите такъв, какъвто е“, която се открива в писанията на ахтополския изселник П. Хаджигергиос.
Само за една ужасяваща нощ градът става на пепел. Оцеляват едва тридесетина къщи, а от глад и болести през тежката зима умират 51 човека.
Страданията обаче солидализират българската общност. Лека-полека се възстановява традиционното въглищарство и дърводобив и през 1927 г. новите ахтополци се организират в печелившата Горска кооперация „Гранит“.
Съумяват да развият и риболовството, което започва да дава сносен поминък на довчерашните странджански селяни. През 1930 г. и новоизлюпените рибари се организират в Риболовна кооперация, която по-късно е именувана „Цар Борис ІІІ“. Първоначално членовете й арендуват таляна при Синеморец, а през 1932 г. закупуват таляна „Ахтото“. След две години кооперацията реализира такива печалби от продажбата на риба, че се сдобива за 140 000 златни лева с кораба „Перун“.
Нещата тръгват да се влошават след 1944 г. Същевременно територията попада в строго охранявана гранична област и почти всички дотогавашни стопански дейности лека-полека затихват.
Откъс от книгата „Блаженият град Ахтопол/Агатополис“
