Спомен за ужаса, наречен Народен съд

Автор: Огнян Марков

Народният съд е извънреден правораздавателен орган. Създаден е въз основа на Наредбата-закон за съдене на виновниците, въвлекли България във Втората световна война и отговорни за злодеянията, свързани с нея. Приет е от Министерския съвет с Постановление № 6 от 30.09.1944 г. и е обнародван е в бр. 219 от 06.10.1944 г. на Държавен вестник.

Споровете около легитимността на този нормативен акт и самия съд продължават вече повече от 70 години, като този дебат очевидно няма никакъв шанс да бъде разрешен категорично в полза на някоя от страните нито в близкото, нито в по-далечното бъдеще. В случая обаче не е толкова важно дали този акт е правно издържан според тогавашната уредба или не, а последствията от работата на мракобесния трибунал. А те са повече от потресаващи. Арестувани са 28 630 български граждани. Следват 135 масови процеса, по време на които са предявени обвинения срещу 10 919 души. Издадените смъртни присъди са 2 618, а изпълнените са 1046.

Подробности за зверствата на комунистическата власт са описани в документалната книга на Поля Мешкова и Диню Шарланов „Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд“, която излиза от печат през 1994 г. За първи път на бял свят официално излизат шокиращи данни, както и детайли от самите процеси.
На 20 години затвор са осъдени 28 души, на 15 г. – 946, по 12 г. строг тъмничен затвор получават 41 души, на 10 г.  са осъдени 627 човека, на 8 г. - 134, на 7 г. - 134. Присъди от 6 месеца до 6 години затвор получават 2127 души, а 652 от привлечените под отговорност са осъдени на 1 година лишаване от свобода условно.

Прекратените преписки са 104, починали (преди и по време на народния съд) – 202 души, а оправданите са едва 1485.
Смъртните присъди са изпълнени през нощта срещу 1 февруари 1945 г. Тогава са разстреляни и тримата регенти – бившият министър-председател професор Богдан Филов, братът на цар Борис III - княз Кирил Преславски и генерал-лейтенант Никола Михов, двадесет и двама министри, шестдесет и седем депутати, четиридесет генерали и полковници.

Картината на убийствата всъщност е много по-страшна, тъй като Народният съд е само заключителната част от терора, осъществяван от комитетите на Отечествения фронт веднага след 9 септември 1944 г.
След като партизанските чети и отряди слизат от гората, започва невиждана кървава разправа, в която уреждането на личните сметки с бившите управници по места в огромното болшинство от случаите вземат превес над политическата конфронтация.

По различни данни в дните от 9 септември до издаването на Наредбата закон на 6 октомври същата година в цялата страна без съд и присъда са избити между 15 000 и 25 000 души, при това все интелигенция - лекари, съдии, свещеници, банкови чиновници, журналисти, кметове, учители...
За това свидетелстват запазилите се писма от кореспонденцията между първия човек в комунистическата партия в страната тогава Трайчо Костов и „вожда“ Георги Димитров, който по това време е в Москва. На 13 септември 1944 г. Костов (под псевдонима Спиридонов) пише дословно на Димитров:

„…В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи.“
Дванадесет дни по-късно, на 25 септември, Костов отново рапортува на Димитров: „Готов е законопроектът за Народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започнат да действат, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласно ликвидиране на най-злостните врагове, което се прави от наши вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително.“

А ето какво разказва в едно интервю от 1984 г. ген.-полк. Мирчо Спасов, дясната ръка на Тодор Живков за онова време, както си личи – пряк свидетел на ставащото в тези страшни дни.
Всяка нощ пред Дирекцията на полицията на „Лъвов мост“ в София са докарвани хора от града и селата. Описвали ги и след това с камиони ги откарвали към радомирските села Върба, Темелково и Батановци, където ги избивали и заравяли из нивите. „Около 100 нощи пращахме по пет камиона, по двайсет на камион, това ще е някъде десет хиляди...“, хладнокръвно пресмята тогава Спасов.

Повечето от обвиненията към осъдените са абсурдни. Такива са първите две точки от чл. 2  (най-важните) на Наредбата закон, вменени с нея като престъпления. Те касаят „лицата, които след 1 януари 1941 г. са изложили сигурността на държавата или са поставили народните интереси в опасност, било като са сключили международни договори с воюващи държави, било като са взели решение да обявят война и да водят война“ и „ръководните лица, които след 22 юни 1941 г. са заповядали действия, нарушаващи обявения неутралитет към Съюза на съветските социалистически републики и с това са отегчили международното положение на България.“

Тук може само да се каже, че на осъдените на смърт депутати, повечето от министрите, военните, на двама от станалите по-късно регенти влизането на България в Тристранния пакт е съобщено „за сведение“ едва на 1 март 1941 г., същия ден, когато войските на Вермахта започват да навлизат от север в страната ни и да се дислоцират по южната граница за нападение срещу Гърция и Югославия.

Силно изобличаващ е и един друг факт, старателно скриван от комунистическа пропаганда до промените в края на 1989 г. Той касае така наричаната Соболева акция (по името на Аркадий Соболев – висш чиновник в съветското външно министерство). Чрез него СССР предлага на България „Договор за взаимна помощ“, с който се гарантира независимостта на страната ни и се  изразява подкрепата от СССР на нейните териториални искания в Беломорска Тракия и Европейска Турция.

В замяна на това от България се иска „съвсем малко“ - да предостави на СССР военни бази в Бургас и Варна. Тоест добре известната прелюдия към съветска окупация, както това вече се е случило с балтийските републики Литва, Латвия и Естония.
Но тук същественото е друго. По това време Германия и СССР са съюзници, двете страни водят тайни преговори за разпределение на зоните си на интереси в Европа, Азия и Африка. И тъкмо затова някои от лозунгите, които тогава издига комунистическата партия в България в подкрепа на договора, никога не влизат нито в научната литература, издавана у нас по времето на социализма, нито в учебниците.

Защото след добре известния на всички „Съюз със СССР!“ идва друг, доста озадачаващ съвременниците ни: „Искаме съюз с героична и социално справедлива Германия!”
Именно поради това Георги Димитров предупреждава в края на 1944 г. Трайчо Костов да се използва за пропаганда съветското предложение за "взаимопомощ” изключително внимателно. Тоест, като се затаи част от обективната истина.

Всичко това обаче няма съществено значение за палачите след 9 септември. Важното е класовият враг да бъде избит, близките му интернирани и поставени да живеят в мизерия, а в страната да бъде наложена „свободата“ по кървавия съветски образец, довел впоследствие до смъртта и въдворяването в концлагерите и затворите на не по-малко от 120 000 души.

За това говорят и архивите. Комунистическият лидер Трайчо Костов (репресиран и убит по-късно по заповед на Москва от своите „другари“) не споменава в телеграмите си до Георги Димитров имена, а проценти.
Така например той уведомява вожда в Москва, че се е съобразил с неговите бележки и че ще бъде вдигнато числото на смъртните присъди, като за депутатите се определя 70 процента от тях да бъдат разстреляни.

Вместо послеслов
Денят 1 февруари безспорно е дата, на която всички трябва да прекланяме глави пред жертвите на комунистическия режим. В същото време също така е безспорно, че на бъдещите поколения е нужна не просто истината за близкото минало на България, а цялата истина. И то не за друго, а за да не повтарят грешките на своите родители, деди и прадеди.
Защото след Войнишкото въстание от 1918 г. на практика се създава съществуващото и днес разделение сред българския народ. А палачите и жертвите от 1923 г., 1925 г., 1934 г., от периода 1941 – 1944 г. и след това до края на 1989 г. прекалено често сменят своите роли, за да могат да бъдат представяни единствено в черно и бяло.

Основният въпрос обаче, на който трябва всеки да си отговори, не е свързан толкова с кървавите статистики, които всяка страна в спора за принадлежността на миналото може да покаже.
Важното е да се видят резултатите. Какви бяха те след масовите убийства, последвали датата 9 септември 1944 г., и измамата с излъганите надежди за демокрация и повече социална справедливост, не по-малко страшна за хората и България след 10 ноември 1989 г.
Но това във всички случаи са отговори, които всеки днес знае.


В категории: Горещи новини