Настъпи ли времето на националните революции в Европа

Автор: Стефан Станев

Добре е от време на време да си припомним крилатата фраза на британския политик и държавник Уинстън Чърчил, че демокрацията е най-лошата форма на управление, но не сме открили по-добра. Каква е Европа днес – една Европа на корпорациите, на едрия капитал, на наднационалното управление, мултикултурна в същността си. Една Европа, която отхвърля християнското си наследство, но разтваря широко портите пред експанзията на исляма, неистово защитавайки легалната и нелегална афроазиатска инвазия – застаряваща, изтощена, носеща цивилизационна катастрофа.

Днес няма и помен от онази Европа, за която са мечтали големи държавници като Шарл дьо Гол и Конрад Аденауер. За онази християнска Европа, в която върховните ценности – народ, семейство, национална култура, бяха на пиедестал. Европа на социалната справедливост, Европа на културния растеж.

Вместо това Брюксел натика народите на Стария континент в небивала системна криза – ценностна, политическа, финансова, икономическа, социална. Криза на широко прокламираната идея за една нова федерална държава, в която няма да има национални държави, респективно национални култури. Една нова Европа, която в същността си ще бъде империя, управлявана и режисирана отвъд Океана. Империя, извличаща историческите ползи от подобните й – СССР, Югославия.

А те са загуба на националния суверенитет на държавите в нея, информационна, икономическа и политическа диктатура, йерархия в управлението. Въпросът за засилващия се дефицит на демокрация става все по-крещящ в цяла Европа, особено след налагането на крайно непопулярните и антинародни мерки за финансова дисциплина в много от държавите членки на ЕС. Мултикултурната идея претърпя исторически колапс.

Илюзията за „Обединена Европа”, в която немци, французи, християни, мюсюлмани, радикали и умерени ще съжителстват „единни в многообразието”, освободили се от „досадните” догми за народ и отечество, не само че не сполучи, но и се превърна в жива касапница, следствие на терористични атентати, множество нападения, малцинствена престъпност и т.н.

А когато демокрацията не работи правилно и когато нещата не се движат във вярната посока, революцията, бунтът рано или късно са неизбежни като явление. При това стечение на обстоятелствата, исторически закономерно е християнска Европа да избере своите нови лидери националисти. Ето защо през последните години невиждани демонстрации изпълват улиците на европейските столици и най-често завършват с горящи европейски знамена. Основните политически сили в Европа бавно, но сигурно губят легитимност. Брюксел и управляващите елити отказаха да чуят гласа на обикновените хора, поддържайки поредната приумица на либералните еврократи за „повече Европа“. Нито социалните протести, нито антиимигрантски бунтове стреснаха управляващата върхушка, вкопчила се в жилите на Европа.

На политическата сцена се утвърдиха именно новите лидери. Като най-обаятелна фигура начело на консервативната революция стои Виктор Орбан. Със своята градивна политика унгарският премиер начерта един нов път на Европа. Не е нужно да се вглеждаме с лупа в реформите на Орбан, за да видим, че неговата политика е националистическа. Той насочи Унгария към един нов икономически път – върна държавата в икономиката, изгони МВФ, реализира проекти с Русия, въведе нов закон за земята, който прави практически невъзможно изкупуването й от чужденци, наложи нов данък оборот и допълнителни такси на всички печеливши чужди инвеститори, най-вече в енергетиката и комуникациите. Но най-вече революционният подход на Орбан се съдържа в емблематичната и отрезвяваща фраза, насочена към чужденците: „Не унгарците ще се приспособят към вас, а вие ще се приспособите към унгарците.”

Ерата на колониализма в Унгария свърши!
Унгария излезе от икономическата криза, води самостоятелна и независима политика, силно акцентира върху онези ценности, които са основополагащи за създаването й, а именно християнските. Унгария не допуска вмешателство, не се ръководи от вътрешни политически анализатори, финансирани отвън. И резултатът е налице.

Франция също не остана назад в историческата промяна на Европа. Резултатът от последните Европейски избори стъписа бюрократична Европа. На политическата сцена се утвърди и даде ясни знаци за бъдещо управление водачката на Националният фронт Марин льо Пен, която, като представител на новата социална десница и в духа на модерния национализъм се обяви за напускане на ЕС и НАТО, за възстановяване на френския франк, за спиране на ислямизацията, за защита на малкия човек от произвола на банките и експлоатацията на наднационалните корпорации.

Безспорно успехът на Марин льо Пен променя статуквото в Европа, вземайки се предвид основната роля на Франция в проекта „Обединена Европа”. „Хората проговориха високо и ясно, те вече не искат да бъдат ръководени от тези, които са извън нашите граници, от европейски комисари и технократи, които не са избрани“, заяви Льо Пен след Европейските избори.

Изключителен възход изживяват патриотичните и евроскептични формации и в Австрия. „Партията на свободата”, която се изявява като представител на евроскептичните австрийци, бележи напредък и вече се утвърди на третото място след управляващите християндемократи и социалдемократи. В Британия първа позиция в сондажите заема Партията за независимост, която иска страната да излезе от ЕС. Първа сила е и Партията на свободата в Холандия, оглавявана от известния борец срещу ислямизацията и нелегалната имиграция Херт Вилдерс. Първа политическа сила се очертава да бъде и евроскептичната полска партия „Право и справедливост“ на Ярослав Качински.

В Гърция рейтингът на радикалната левица СИРИЗА главоломно расте след историческия провал на "Нова демокрация" и ПАСОК, управлявали  под диктовката на Тройката ЕС - ЕЦБ – МВФ. Очаква се опозиционната евроскептична лява партия да спечели вота с голяма преднина и да разтърси Евросъюза, световния финансов ред и особено Еврозоната и еврото като валута с политиките, които смята да провежда на власт: анулиране на гръцкия държавен дълг, ревизия на всички приватизационни сделки, отхвърляне на Брюкселския диктат. Силни позиции на политическата сцена заемат и Датската народна партия, ирландците от „Шин Фейн“ и финландските евроскептици.

Ще излезе ли Европа от ЕС?
От настоящата криза би трябвало да сме си направили следните изводи: когато всичко върви зле, политиците се надяват да правим жертви, да приемем статуквото в името на неясни „бъдещи” планове, да отхвърлим радикалното. За повечето европейци националното чувство е единственият мотив на задължение в публичната сфера, в който не става дума за материални средства. Защото промяната в Европа преди всичко е ценностна. Този така наречен Европейски съюз с неговата конституция на диктата, която оставя настрана, тоест отрича нашите (европейските) християнски корени, нашата същност, ще бъде разрушен от бурята на националното чувство.

Когато се възстанови качествената специфика на европейската континентална цивилизация, т.е християнските начала и национализма, водещи до естественото създаване и обединяване на различни национални държави, различни по бит, нрави, фолклор, но обединени от общи ценности, тогава европеецът ще отхвърли американския конструкт на общностно развитие и ще приеме европейския, респективно националния. Защото народът след „национализирането” си става обект на лоялност и основа на политическа солидарност.

Какъв ще бъде съюзът утре и ще го има ли въобще – това зависи от всички нас днес. „Краят на историята” (по Фукояма) определено не е дошъл. Историята тепърва ще започва да се създава. Битката днес не е между „ляво” и „дясно” , между „фашизъм” и „комунизъм”, а между глобалното като неудържим мултикултурализъм и националното като последен бастион на свободата и демокрацията в Европа.


В категории: Международна политика , Горещи новини