Изоставени и безпомощни в геополитическата джунгла

Автор: Стефан Солаков

На пресконференция в Анкара руският президент Путин ритуално отлъчи България от московската сфера на влияние и с голяма доза политически цинизъм ни предаде в ръцете на новия османски падишах Реджеп Тайип Ердоган. С нескрито злорадство повелителят на Кремъл се изгаври с нашия „суверенитет“ и ни посъветва да си поискаме изгубените ползи от проекта „Южен поток“ от Брюксел и от новите американски господари, погребали последните ни надежди да спечелим най-после някой друг долар от геостратегическия кръстопът, на който прабългарите са изградили многовековната ни държава.

В Москва тази новина падна като бомба сред местния политически елит, занимаващ се напоследък предимно с Украйна и все още вярващ, че България е милата стара приятелка на руснаците, която лятно време ги дундурка из гостоприемните си плажове и разчита на техните туристически групи, за да върже мизерния си бюджет.
Е, свърши се вече с предишните заблуди за братската връзка между двата славянски народа. Суровата геополитика удари поредния си тежък шамар на едно традиционно приятелство, започнало през миналите векове и оцеляло въпреки повратите на съдбата и на историческите реалности в един от най-ветровитите региони на Югоизточна Европа.

Историческото изявление на Путин в Анкара завари по бели гащи т. нар. политическа класа у нас. Дори онези денонощни „говорители“ на антируската омраза, които не слизаха от синия екран и постоянно уверяваха нашето общество, че Русия ни ограбва тотално чрез енергийните си проекти, клюмнаха като „попикано мушкато“ след новината, че Кремъл вдига ръце от България и от нейното участие в „Южен поток“.

Изведнъж заговориха за пропуснати ползи след анулиране на проекта и дори за арбитражен съд, за да накажем Москва за неочакваното решение. Това вопиещо лицемерие потресе дори и най-големите противници на нашата енергийна зависимост от Кремъл, позоваващи се на често пъти неизгодните за София условия, налагани безпардонно от високомерните емисари на Путин и на приближената до него енергийна олигархия.

Със своите доста неясни изисквания за спазване на европейското законодателство Брюксел също заби своя болезнен пирон върху кръста, на който бе разпъната българската енергетика. На практика Европейската комисия ни набута в задънената улица на неизвестността по отношение на бъдещите източници на газова енергия, от която така много зависи по-нататъшното съществуване не само на нашата икономика, но и на целокупната ни държава.

За протокола и с уважение към реалните факти около „Южен поток“ трябва да отбележим, че всяко българско правителство през последните години официално заявяваше своята подкрепа за този транснационален проект, благословен не само от София, но и от централата в Брюксел, както и от държавите, през които трябваше да премине синьото гориво на „Газпром“.

Започнаха обаче военните действия в Украйна и Вашингтон извади томахавката на глобалните санкции. Каубоите на американската дипломация упражниха безпрецедентен натиск върху Европейската комисия и обявиха Русия за враг пред портата на Брюксел.
По-оправните европейски партньори успяха да се адаптират бързо към ненормалната обстановка, наложена от Белия дом, и подмолно продължиха икономическите си контакти с Москва. Някои от тях открито се противопоставиха на чичо Сам и на марионетките му в ЕС и твърдо заявиха, че политиката е политика, но сиренето е с пари.

Виктор Орбан смело поведе групата хусари от Средна Европа, неприемащи диктата на Вашингтон. Словакия, Чехия и дори Полша, най-отявлената врагиня на Кремъл, също се сопнаха на Брюксел и на американската агентура, готова да погуби техните и без това не много стабилни икономики в името на новата Студена война.
Къде сме ние в този опасен водовъртеж от геополитически страсти и безогледни опити за преначертаване на европейската карта, включваща новите сфери на стратегическо влияние? Направо сме в позиция „цунг цванг“ или преведено от шахматен език – в пълна безизходица. Ни напред, ни назад!

Ако скръстим ръце и покорно приемем разрива в българо-руските отношения, обричаме на енергиен глад и на тягостна агония нашето и без това трудно шаващо национално стопанство.
Обещанията за енергийно изобилие от разнообразни източници извън руските доставки бързо ще угаснат през идващите месеци поради традиционната немарливост на всички досегашни правителства, непомръднали и пръст, за да изградят така необходимите интерконекторни връзки.

Президентът Путин, който в Анкара ни насочи за „зелен хайвер“ към Брюксел, прекрасно знае, че сме напълно безпомощни и ще предпочетем отново да се снишим политически вместо да тропнем на масата на Европейската комисия и да поискаме незабавни компенсации срещу руското ембарго. А то – ембаргото – тепърва предстои.
Руската мечка съзнателно ни отцепва от европейското стадо, за да стовари върху София целия си натрупан гняв от западните рестрикции.

Започват да действат законите на геополитическата джунгла. България първа ще остане на студено и тъмно, ако сегашният политически елит у нас не предприеме спешни мерки за отдалечаване на надвисващата енергийна катастрофа.
Премиерът Борисов най-после трябва да напусне удобното си убежище в Банкя или Бояна и в прав текст да обясни на българския народ какви ще бъдат спешните стъпки на неговия екип за излизане от критичната обстановка.

Парламентът на Република България пък е задължен да излезе с обща декларация и да призове Брюксел незабавно да задейства програмите за подпомагане на страните членки на ЕС при извънредни ситуации, застрашаващи националната сигурност на партньорите.
Ако това не се случи следващите десетина дни, намеците на Путин, че сме държава, лишена от национален суверенитет, напълно ще се потвърдят. Окончателно ще паднат маските и на такива национални предатели като президента Росен Плевнелиев, оревал орталъка с инфантилните си вопли по адрес на руските амбиции да се запази влиянието на Москва върху старите територии на Съветския съюз.

Ако Плевнелиев отстояваше, макар и лицемерно, българските интереси в тази геополитическа бъркотия в нашия регион, то тогава нямаше нужда да сервилничи открито пред Вашингтон, а трябваше да се поучи от Вацлав Клаус, Виктор Орбан и други независими от външно влияние европейски ръководители, чиито народи не са застрашени от безгръбначното поведение на своя политически елит.

„Сдаването на караула“ в Анкара носи и зловещия знак на повторното ни заробване от анадолските душмани. Обезоръжена и обезлюдена България, поставена на колене от безотговорната политика на нейните управници, наподобява разгроменото ни Отечество след подписването на Ньойския диктат преди 95 години.
Дори тогава нашият храбър народ не се предаде, продължи яростно да оре нивата на националното достойнство и в крайна сметка успя да вдигне на крака потъпкания от европейските диктатори национален суверенитет.

А днес накъде? Ще продължим ли да се оповаваме сляпо на Брюксел или ще вземем в собствените ръце най-важните български дела? Времето ще покаже, но за съжаление в настоящия момент то не е наше, както ни уверяваха преди години „сините спасители“ на България.
Впрочем те отново са на власт и съдбата на всички нас е в техните ръце. Ако пак се провалят, идва времето на „дългите ножове“... Не дай Боже!

В категории: Коментари , Горещи новини