Тефтерчето не е от вчера и онзи ден. Тефтерчета е имало и ще има докле България съществува. Напук на надничащите от всеки ред в плод-зеленчука писания на Филип Златанов, доста от тях са отдавна и удобно забравени.
Първото, за което се сещам, е тефтерчето на Левски. А и защо трябва да бъде помнено, в него пише такива неприятни думи като „ние сме жадни да видим Отечеството свободно, па ако щат ма нареди да паса патките, не е ли така? Ний, дейците, сме си посветили животът за отечеството, да работим за толкова милиона народ. Трябва да се мисли зряло да не изгубим и сега. Правило се е, захващало се е, трябва да взимаме опити, па и да се съветваме един други и да се слушаме; да избягваме даже и най-малка гордост. Да не присвояваме за себе си нищо, но да го отдаваме на народното ни тогавашно свободно решение".
Ще вземе да го запомни някой, да се замисли каква я вършат в момента народните работници, па да им поиска сметка защо така правят. Или по-лошо, направо да грабне гьостерицата.
Напълно не в час със съвременната общественополитическа конюнктура и отразяващите я до молекулно ниво медии е още едно тефтерче.
Тринадесета глава от „Под игото” помните ли? Напоследък все по-малко се сещат за какво ставаше дума в нея, а доста съвременни българи дори не са я чели, била написана старомодно и предизвиквала внушения, некоректни политически със сегашната реалност в Европа.
Говорела за някакво си робство, въстание и такива да-не-си-разваляме-отношенията-с-комшиите работи, твърдят едни мъдри нашенски историци.
Та, в тази глава, която се нарича „Зелената кесия”, отец Йеротей спипва дякон Викентий точно когато краде пари от нея за пушки и пищови за бъдещото въстание.
След признанието на младия поп старият човек му дава да чете един негов тефтер, приложен към кесията. В него записките казват следното: „1865 Фувруария 5.
Пратихъ на негово благородiе, господина, господина*** въ Адеса градъ, 200 отомански лири за петь момчета българчета, да следуватъ учението си. 1867 Септемфрия 8. Пратихъ на негово благородiе, господина, господина*** въ Габрово, 100 отомански лири за петь момчета български, да следуватъ учението си. 1870 Августосъ 1. Пратихъ на негово благородiе, господина, господина*** въ Плойдивъ 120 отомански лири за петь момчета българчета, за да следуватъ учението си. Да се знае: Въ малката зелена кесия 600 лири отомански. Тия монети да будатъ за иеродiакона Викентiа от градъ Клисура, рукоположенъ във светая обитель Светий Спасъ - за да иде да следува богословското си учение във Кiевъ за полза на Болгария."
Представяте ли си за това да се сети някой в черно расо от тези, които се возят в линкълни, носят златни ролекси или онези, дето единствената им грижа е колко пари им носи свещоливницата и негодуват, че таксите за кръщене, венчавки и сарандисване трябва спешно да се увеличат? Аз не.
Кроткият размисъл за недалечното минало ме присети за една друга бумага, един вид предтеча на „оня списък”. Веднага след като Сакскобургготски спечели триумфално изборите, една дама в моя град, която ми беше разкошна учителка по литература в техникума, стана негов наместник.
Симпатиите ми към нея секнаха, когато лъснаха нейните отметки, кой знае как попаднали у активисти от „Подкрепа”, направили го популярен. В тях срещу имена на директори на държавни фирми бяха записани категоричните наставления „да се маха, защото е поръчкова”, „да се уволни незабавно”, „да се смени целия борд”, „да се махне на всяка цена, от БСП е, 11 години”. И други подобни разкошотии.
Тогава, през 2001 година, макар че работех като репортер, все още имах известни заблуди и вярвах на хора, станали активни политици за десет дни.
Но на младостта заблуди всякакви са присъщи, простете. А госпожа Калоянова тогава обясни с половин уста, че това били нейни списъци от предизборната кампания. Сякаш това я оправдава.
И като ще са спомени, да отида доста по-нататък. Аз и моите другарчета (да, едно време така се казваше на съучениците) бяхме доста интересен 8 „г” клас в училище „Добри Чинтулов”. Бяха ни събрали от две други школа поради разни причини, които сега не са интересни.
Поведението ни беше брутално, станахме печално известни в махалата около „Чинтулов”, а някои съвсем откровено си ни наричаха „боклуци”. Какво отношение към 14- годишни, а? (Само за справка – днешните хлапета сигурно биха получили истерични припадъци от смях, ако разберат какви бяха нашите провинения, за които ни заплашваха с изключване и въдворяване в ТВУ).
Та, преди Нова година една бойна групичка открадна и скри дневника. Почти всички бяхме наредили тучни двойки от горе додолу и ни се пишеше лошо. Каква беше радостта ни обаче.
Тя продължи точно ден, след което всички учители се присмяха на хулиганския ни ентусиазъм и конспирация, размахвайки под носовете ни личните си тефтерчета, в които беше прилежно отбелязан нашият резил, под формата на двойки и тройки. Историята приключи с ефектно откриване на дневника в мъжката тоалетна на третия етаж от една чистачка.
В този смисъл гениален ход направи главният прокурор Цацаров, като заяви, че съществуват пълни копия на откраднатите тефтерчета на Филип Златанов и в този смисъл изчезването им не върши никаква работа на този, който не иска да стане ясно какво означават съкращенията на имена в тях.
Само че в случая последствията не бяха реакция на уплашени осмокласници от 1984 година. Въпросните бележници няма да изплуват отникъде. (Ако това се случи, обещавам да ям пръст от земята, честно).
Тефтерчето не е само дума на отиващата си седмица. То е много повече за много българи. Те живеят в него от сутрин до късна нощ. Във Фейсбук.
Нали на социалната мрежа й викат на майтап „сурат тефтер”?
Поздравления за статията, много ме развълнува. От много време рядко чета нещо подобно.Честно, настръхна ми кожата от вълнение. Особено сравненията във времето ми харесаха, за морала и т.н. Има и един журналист в Новинар, на когото също така се възхищавам - К.Р.
