Легенда за Перчема

Автор: Христина Митева

Тръгне ли по черния коларски път откъм с. Сухозем в посока с. Отец Паисиево и Сърнегор, то непременно пътят отвежда към масивите с лозя, след които се разстилат нивите с едрокласила златна пшеница.
Срещу пътника се възправя най-древната планина на Балканите – Средна гора, за да зарадва очите му с прелестна зеленина и чудновати възвишения. Някак своенравно се е откъснал от нея ридът Перчема, та се е разположил напреки в ширналото се поле. Току под нозете му криволичи Хасан дере, за да напълни селския язовир на Отец Паисиево, а после да се спусне към вековните кории в землището на Сухозем.

Перчема днес е покрит с широколистна гора, която не само краси и разхлажда околността, но я пълни с песни от гората и от птиците.
А надвечер, когато месечината се претърколи, та се запре като едра жълтица за надника на преуморени орачи, жътвари, копачи и косачи, същите те, които нямат сила да бият тежкия път до дома, току заспиват край синори и слогове от преумора веднага щом приседнат. Тогава вечерникът започва да шушне и разказва откъм Перчема чудни и славни истории от незапомнени времена за тези места.

Месечината се запира на небето да послуша и тя, а звездите се скупчват наоколо, за да увеличат вълшебството на словата и на нощта и чрез своето сияние. Понякога някои от тях се забравят в слушането дотолкова, че се откъсват неусетно и падат към земята. И ако човек успее да изкаже желанието си на глас, преди да угасне звездата, то непременно ще се изпълни.
Трябва да е вярно това, що се говори от старите хора, щото току вляво до пътя има едни малки скали и камънак, върху които казват, че паднала една такава звезда.

Това се случило по онова време, когато канартикин Маламир се връщал откъм земите на Одрин, който не му достигнали силите да превземе, след като завзел крепостта Проват и Бордизан (Баба Ески), та се върнал назад да се подготви по-добре.
Но когато спрял с войската си тук да отдъхне, виждайки падаща звезда, Маламир си пожелал да завземе Филипопол. Звездата паднала и се стопила в камънака, до който Маламир видял сам Господ да стои. Той му посочил с ръка Филипопол, а после изчезнал.

На сутринта българският престолонаследник видял на същото място една голяма и широка стъпка. Оттогава мало и голямо разказва, че това е Божията стъпка, оставена когато Господ стъпил на земята да каже на Маламир що да прави и да благослови войската му.
Окрилен и възрадван, той потеглил към Филипопол и го направил български во веки веков.
Ето, точно тук, по тази земя, през Перчема са кънтели копитата и ехтели радостни песни и възгласи на войните на Маламир, ехтели са песни вечер край войнишки огньове, за да възпеят юначество и сила.

Минало доста време оттогава. Дошли по-мирни и спокойни години. Хората кое помнели, кое почнали с времето да забравят, но Господ сам се грижел стъпката му да не се изличи от земята, а да си остане там завинаги. Разсърден и разлютен бил той, че Византия потъпкала мирния договор, що била сключила още с дядото на Маламир – хан Омуртаг, преди цели 30 години. Пазила договора и при сина му – хан Крум, но при техния внук и син – канартикин Маламир, той бил потъпкан. Благословил щедро българите Бог не само със сила и храброст, с трудолюбие и здраве, но и с щедра и плодородна земя.

Някои жътвари и косачи се кълнат, че са виждали самодиви да перат ризите си сред нощ на реката, току под Перчема, и не мигвали цяла нощ от желанието ненаситно да ги гледат и се възхищават на хубостта им.
А ти пътнико, също поспри. Отбий се за малко от пътя си, за да видиш и ти тази Божия стъпка. За да се увериш, че я има, че е верно всичко това, дето си чувал от по-старите хора из тези места. Като я гледаш – нищо и никаква дупка, като човешка стъпка в скалата, само че по-голяма. Понякога се пълни с вода от дъжд и сняг, за да утоли жаждата на птици, пеперуди и всякаква друга дребна живинка по тези места.

После сведи глава, та се прекръсти на това свято за българите място, за здраве и сполука, а после, с олекнало сърце вдигни глас, та запей, да заехти ширинето от някоя стара войнишка песен, кой знае как оцеляла до наши дни ведно с преданието за канартикин Маламир.
А разгърнеш ли светото писание, и там ще прочетеш, че ако думите секнат, то камъните ще проговорят, за да разказват за случки и събития от стари времена, запечатани в тях.
Ето, на нас говорят и камъните от Перчема. А Маламир направил свой надпис също на камък, намерен през ХХ век край Шумен и поставен в археологическия музей на града, така че да се помни и знае през коя година е завзел Филипопол.

В категории: Традиции , Горещи новини