„Деца, на родний край пазете си земите” – това е заветът на Иван Йончев, станал основа за марш на българския воин
Автор: Иван Ненов
Не са малко забравените поети, за които винаги казваме „и други”. Приносът на някои от тях наистина може да се оприличи с това, че са поставили в постоянно строящата се литературна къща само една-две „тухли”, за разлика от други, които с творчеството си са издигнали „цели стени”, но и тези, с „малкото тухли”, ако ги няма, в сградата ще има пробив, през който ще влиза прахът на забравата.
Който и престижен справочник да разгънете – било то „Речник на българската литература” или някоя нова енциклопедия, и искате да научите кой е автор на „Завета на дедите”, няма как да разберете, че това е поетът Иван Йончев, а в кратките статии за него ще прочетете само, че „през Балканската война той създава стихотворения, в които възпява патриотичното въодушевление и героизма на българския войник”, но и че „през следващите години продължава да твори военнолюбиви стихотворения и
зове към подвизи, без да схваща авантюристичната и противонародна политика на българската буржоазия”.
Ще научите още, че той е роден в София. И пак ще бъдете подведени. Вече e установено документално от регистрите в Самоковска община, както и от потомците на известния в Самоков род Йончеви, че той е роден на 3 април 1884 г. в Самоков. В началото на ХІХ век дядо му Йонче се преселил в Самоков от високото рилско село Говедарци, а баща му Петър (1845-1900 г.) в навечерието на Освобождението търси работа в София, където създава и семейство, но измамен и ограбен от свой сътрудник, се връща отново в Самоков, строи си къща в бащиния двор и в нея се ражда петото му дете – бъдещият поет Иван Йончев.
В стихотворението си „Родина” и авторът недвусмислено разкрива родното си място: „На миналото дните редят се ден след ден.../ Аз спомням си – кога дете незлобно бях,/ как с връстници другари по твоя Лаг зелен,/ разтлал се край водите на Искъра студен/ по цели дни играх...”
В детството на поета славата на Самоков като цветущ град от Възраждането е отшумяла. Той се е превърнал в „гладни град”, по думите на друг самоковски писател – Христо Максимов. И отново бащата поема към София.
След смяна на квартири и съпътстващ недоимък Петър Йончев купува къща в Красно село, но се е разболял неизлечимо и умира през 1900 г. Иван е само на 16 години и за него, и за останалите сираци се грижат майката и най-голямата сестра Невена. Завършил ІV клас на Първа софийска мъжка гимназия, той вече е изявен с артистичната си и певческа дарба, както и с това, че още 14-годишен е написал и публикувал пиесата „Слепец”.
Няколко даровити българчета, завършили гимназията, са изпратени да продължат образованието си в Загреб. Сред тях са Иван Йончев и Стефан Македонски. В хърватската столица Йончев се отдава на модния по това време в Европа бохемски живот. Когато се завръщат в София, на него и на Стефан Македонски им било предложено да се включат в колектива на „Българска оперна дружба”. Иван Йончев отказва, защото иска да е „свободна птичка”.
Бохемският живот го сближава с Марта Попова, Константин Щъркелов, Кирил Христов, Димчо Дебелянов, Стилиян Чилингиров, а заради преклонението му пред песните на Вазов и посветеното нему стихотворение „Раздяла”, патриархът на българската литература му подарява „Песни за Македония” с автограф: „На младия поет Ив. Йончев, 16 март 1916 г. Авторът”.
Каквито и тълкувания да даваме днес на обявената в началото на ноември 1912 г. Балканска война, тогава целият български народ е единен и готов на саможертва, за да види обединена разкъсаната от Санстефанския договор Родина. Заради разклатеното си здраве Иван Йончев е мобилизиран в щаба на армията като „войник за особени поръчения”. А през 1916 г. той ще напише „Завета на дедите”: „Един завет оставили са нам дедите –/ велик завет, написан с кървав меч:/ Деца, на родний край пазете си земите/ от подъл враг, кат зеницата на очите –/ бранете ги от близо и далеч!”
Това стихотворение, по музика на Георги Шагунов, се превръща в марш на българския воин и се е знаело от всеки, прекрачил прага на родната казарма.
Но на 26 май 1918 г. жълтата гостенка идва за последно при Иван Йончев. Той е погребан в старите гробища на Бояна. Когато през 1943 г. гробището е пренесено, за да се изгради парк на негово място, въпреки протестите на близките, гробът на Иван Йончев остава без паметник и ограда и ... изчезва.
Но не са изчезнали и няма да изчезнат няколкото стихотворения, в които поетът събира в едно любовта към Родината, майката и любимата. Събира ги като китка цвете, изречено от него на един дъх в миниатюрата му „През една есен...”: „...През една есен – когато по Родината имаше много гордост, тропот на коне и звън на саби – през една есен, когато по къщята имаше много скръб и по нивите недоизорани бразди – през една горестна есен в градината на мойта душа цъфнаха много цветя. Цвят по цвят грижовно ги събирах аз и от тях свих китка цвете...”
