Забравените бунтари от времето на соца

Автор: Борис Цветанов

Продължение от миналия брой

Вече споменахме Илия Минев, знае се това-онова за него, но рядко има хора, които да са чували за Петър Пасков. Той прекарва 36 години по затворите. Съден е, както може да се очаква, за шпионаж, но се споменава и за агитация против властта, за изграждане на нелегални групи. В затвора той подготвя акция за отвличане на Тодор Павлов с цел политически искания за освобождаване на политическите затворници. За това получава вътрешна присъда от 8 години.

През 1978 година Лигата за защита правата на човека в Амстердам излиза с декларация, че България е страна, в която вече има дисиденти. Повод дава изпратеният в България предната година Антон Кръстев, емигрант от 1973 година. Той организира в страната отпечатване и издаване на т. нар. „Декларация 78" от името на Организация на българските дисиденти. Документът има два варианта – единият е за страната, другият – предназначен и изпратен до посолствата на САЩ, Китай, Италия, Франция, Австрия, както и до редакции на вестници в чужбина.

Като резултат през март 1978 година австрийският „Ди пресе" помества огромен материал за изградена в България дисидентска организация.
През 1877-78 г. пък Ангел Ангелов изпраща 37 текста на есперанто до западни издания, в които описва България като фашистка държава. Разбира се, продължават и традиционните заговори. През 1978 година в Плевен е организирана група, целта на която е сваляне от власт на Тодор Живков. Нейни ръководители са Христо Куманов, секретар на окръжния комитет на партията, Марин Пацев и Симеон Прокопов.

Изготвена е директива от 23 страници. От 60-те членове на организацията само двама са безпартийни, а 30 са активни борци против фашизма.
През 1978 година отново се появява Любомир Собаджиев. Той подготвя и разпространява листовки и е в готовност да започне издаването на нелегален вестник, когато е арестуван и съден. За този непоколебим боец споменахме, че имал и звездния си миг малко след Десети ноември. Но лактите, пуснати в действие, ще си кажат думата. А после Иван Костов и неговите фльорци ще го изритат ведно с инвалидната му количка и той ще си отиде от света унижен и оскърбен с два лева в джоба, и то взети назаем.

През 1979 г. е разкрит след донос Трифон Горанов, директор на ДО „Книгоразпространение”, София. Той и групата около него, сред които Гено Влахов, завеждащ сектор във Военната академия, бившият командир на бригада Петър Шишков, професорът от юридическия факултет Венеци Бузев, ветеранът от заговора на Горуня Любен Динов, Емил Цонев от Министерството на съобщенията и т. н. Те разпространяват листовки, както и Отворено писмо до българските работници с призив за сваляне на партийното и държавно ръководство, провеждащи антинародна политика.

През 1980 г. Васил Хубенов отпечатва публицистичния си труд „Комунист", където на 29 страници разобличава управлението на Живков. В програмен документ от 49 страници той призовава на въоръжена борба  от името на нелегален комитет на нов ЦК на БКП.
Отново се появяват стари бойци като Никола Попов. Излизайки от затвора, той се свързва с Хайгарям Пибигян, бивш адвокат, съден за борба за човешки права. Те правят връзка и с Петър Бояджиев, известен ни от случая „Алберт Фосколо”. В София пристига Жорж Дюпоа, по когото Никола Попов изпраща писмо до Митеран и до сп. „Монд". В резултат в Париж се изгражда комитет за защита на д-р Попов.

Стигаме отново до толкова рядкото изключение – проявен дисидент, който след промените влиза за известно време в политиката. Това е Янко Янков, научен сътрудник в Института по науките за държавата и правото към БАН. Той неуморно пише писма до посолствата в САЩ и Франция, сътворява дисидентско епистоларен роман. В доклад на Държавния департамент на САЩ Янко Янков е посочен за един от видните дисиденти в България.
През 1982 година Петър Гогов, режисьор от студията за игрални филми, изгражда Български антикомунистически съюз РАСАТЕ. Две години по-късно Андрей Димитров Иванов основава организацията „Български единен народ - Прогрес".

Отново се появява стремеж към издаване на листовки, като вече се пишат теоретични изложения, критикува се неефективната икономика. Само през 1982 година подобните издания са 1099 на брой, техни автори стават 239 души.

Сред последните мохикани на този етап на борба са свещеникът Борис Панов от София, Георги Сандев от Стара Загора, Дамян Узунов от Габрово, Костадин Калмуков от Карнобат. Сред най-активните са бившият съдия Кирил Въльовски, Васил Стоянов от Сливен и  школникът от ВНВМУ  „Никола Вапцаров" Александър Петров, който пише от името на „Тайна нелегална организация 19 февруари". Редом с това двадесетгодишно момче застава за кой ли път пак неуморният ветеран на заговорниците генерал Любен Динов.

Идва времето на политическото зомби Горбачов. Няма да ги има вече романтиците съзаклятници, а острието на новите бунтари ще бъде насочено към самата система. Но под нейната смяна новите заговорници сега разбират възстановяване на истинския социализъм.

Последните мохикани на съзаклятието са генерал доцент Иван Хариев, Георги Ангелов – секретар на Главно управление на пътищата, Георги Евгениев – председател на Комитета по труда, Петър Япов – писател националист. Те извършват огромна работа по разкриване на злоупотреби и корупция във висшия ешелон. Сътрудничат им генерал Димитър Капитанов, главен прокурор на въоръжените сили, Величка Филипова, съпруга на Гриша Филипов, и още дузина честни хора. Сред тях е и Иван Шпатов, главен секретар на Министерския съвет, но той в крайна сметка ще издаде мохиканите. Крушата не пада далече от дървото – този Шпатов е син на агент провокатор в Пловдивско отпреди Девети. Разправата с групата на генерал Хариев съвпада с началото на Възродителния процес.

Извън вниманието ни ще остане така нареченият Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. Няма да се спираме и на „героични” прояви като написването на примитивни съчинения от рода на „Фашизмът". Нито на измислици като скоро явилата се из многотиражките сензация как през 1985 година около снахата на Григор Стоичков – гласовитата Йорданка Христова, се организирал нелегален профсъюз на естрадните певци и дори бил наричан тайничко „Солидарност". Да, бе!

Далече оставаме и от сензациите на многотиражките за дейността на българи – съветски генерали от разузнаването, търкали наровете в нашите затвори за служба на Москва, и то в Татово време. Такъв генерал е в своето развинтено въображение самозабравилият се за писател Петър Христозов с истинско име Христо Димитров Вълчев, закупчик от социалистическо ТПК, опознал прелестите на панделата от 1975 до 1978 година за плод-зеленчукови далавери. Споменаваме го само защото е класика в измишльотините.

Но извоювал с тях орден „Стара планина", връчен му от параван президента. Бил уж потомствен шпионин в Москва и баща му бил такъв, другарувал с легендарния Никола Гешев. Самият закупчик пък се срещал с топченгето по времето, когато вече бил стар и живеел край Мюнхен – люлката на немското разузнаване, като отглеждал кокошки и пуйки, седял край тях на трикрако столче спокоен и сигурен, защото бил строго охраняван от суперагенти на ЦРУ и КГБ. Идилия!

Любопитна история разказва и един от основателите на СДС и пръв според него националист в България, депутат от 36-ото Обикновено народно събрание – Янко Кожухаров. В полунощ срещу новата 1986 г. Тодор Живков е трябвало да бъде арестуван в сградата на телевизията. Традиционното новогодишно обръщение щяло да бъде прочетено от Кожухаров, като се започне с благата вест за оставката на генералния секретар. Властта в партията и държавата се поемала от Димитър Стоянов.

Заговорът бил разкрит от КГБ. Широко разпространяваните от бившия агент на Първо, Второ и Четвърто главни управления, уволняван и съден, Янко Кожухаров си заслужава по-сериозни анализи и не бива с лека ръка да се говори за него като за човек с „жълт картон".

Колкото за големия преврат на Десети ноември, не си заслужава да хабим място. Ако се погледне кой как се пише герой в неизброимите взаимно изключващи се версии, остава само да се чудим как все още не се е появило разкритието, че сам Живков си е организирал преврата по съвет на баба Ванга.