Неговите книги продължават да ни учат на човещина и любов към родината
Автор: Димитър Пейчинов
Преди 11 години на 30 юни 2002 г. акад. Николай Хайтов си отиде от нас, но остави книгите си да ни учат на човещина и любов към майка България
През декември 2008 г. в Асеновград, на площада, носещ името на именития ни писател, бе открит поредният паметник в негова чест. На тържеството по този повод известният родоповед и близък приятел на Хайтов – Иван Гащилов, не пропусна да изтъкне Хайтовата „неподправената обич към родния край, към Родопа, към каузата на България, на която той дълго и всеотдайно служи. В своето слово Гащилов подчерта, че след Дядо Вазов, Хайтов е единственият български писател, получил още приживе безрезервно народната любов!
Асеновград е тясно свързан със съдбата на тази светла личност на нашето съвремие. В средата на тридесетте години на миналия век Николай Хайтов завършва тук средното си образование като „частен ученик“. За една година той взима наведнъж два класа, а за две – четири. Съучениците му го запомнят като отличник и знаменосец на гимназията. Днес, в една нейна стая са изложени книгите му, заедно с писмено дадените оценки от множество видни български интелектуалци...
На този град пък авторът на „Диви разкази“ завеща забележителната си краеведческа книга „Асеновград в миналото“.
Акад. Николай Хайтов обичаше България заразяващо: „Главата ми да се търкаля, пак ще викам да живей България“ – не спираше да повтаря той. Всяка негова книга е едно вълнуващо продължение на „Аз съм българче“. Не можем да си представим, че днешните и идни поколения ще се съхранят като българи без творбите на писателя и образите на неговите ярки и неповторими герои.
Преди години, когато се прожектираше филмът за легендарния защитник на Родопите Капитан Петко войвода, улиците на градове и села опустяваха. Без разлика на пол и възраст, всеки бързаше да седне пред телевизора в очакване на поредната серия. Блестящо написаният от писателя сценарий буквално взриви българския дух и целият ни народ запя „Петко льо, капитанине...“
Един от нравствените императиви на Хайтов е: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш“. Този негов завет завинаги остава като безценна поука за поколенията на несвършващите мъжки времена. Няма нито един български дом без негова книга и е повече от сигурно, че творчеството му ще се чете и занапред – докато е има България.
Казват, че родното село на писателя било център на вселената. Може би защото, когато всевишният сътворявал света, тук, на едно от най-североизточните ребра на връх Руен, изваял за чудо и приказ природен феномен – Човешка глава. И досега тя се извисява недосегаема за бури и стихии. Това селце е дало „най-много професори на глава на населението“, трима лауреати на Димитровска награда, видни селекционери на лозя и овошки, сладкодумни учители... В Яврово са играели театро още преди в Пловдив да е имало такова!
На въпроса от кое место ви е останал най-приятният спомен, Хайтов отговаря: „От родното село, местността Могилата“. Та нали там, в нейните пазви, под борове и габъри беше писалището му. С крака обгърнал дамгосан от природните стихии калъплия камък, върху пишущата машина, подпряна на него, той изкусуряваше „Шумки от габър“, „Хвъркатото корито“, „Бодливата роза“ и т. н.. От тази могила още като дете сигурно за първи път е видял градчето Куклен, града на тепетата и препускащия по равнината трен...
Веднъж, в едно телевизионно интервю, Хайтов разказа: „Бях на посещение в Гърция, светилището Рахова. Под прозореца на стаята съзрях надпис. Помолих да ми го преведат. Надписът гласеше: „От тук се открива най-хубавата гледка в света“. Сега, когато се намирам в моето родно село, искам да им кажа: Имате да вземате господа! Заповядайте тук да видите гледка!“
Всяко кътче, изворче, върлина и нанадолнище, от землището на община Куклен са свързани и вдъхновяват писателя в неговото творчество. Първоизточник на разказа, а по-късно и за сценария на филма „Козият рог“, са онези разговори с отшелника монах край манастира „Свети Врач“, където като дете Николай Хайтов пасе кравата.
Като юноша той превива врат и пролива пот на семейното лозе в равнината и пъпли подир мулето, натоварено с кошове грозде по нанагорнището.
Той пишеше за всички и мислеше за всичко. Учеше ни, че най-важното е да пазим единството на нацията...
Питат Хайтов – кое историческо лице ви е най-симпатично? А той без да се замисли отговаря – Васил Левски. За него той написа статии, води бурни полемики и остави множество трудове. Впрочем писателят е автор на общо 43 книги, 13 пиеси, 750 статии, рецензии, 12 радиопиеси и т. н. Върховно постижение, не само негово, но и национално, са неговите „Диви разкази“, които са истинска енциклопедия на българската душевност. Със своите „Шумки от габър“ и „Хвъркатото корито“ Николай Хайтов пък вниква дълбоко в тайните на българската природа, правейки съпричастен читателя към нейната омагьосваща прелест. А с „Бодливата роза“ става един от първите, надигнали глас в защита на природата, чиято гибел би довела и до гибелта на цялото човечество.
Този неповторим майстор на българското слово и неуморим общественик напусна физически този свят на 30 юни 2002 г. Но книгите му останаха да живеят сред нас; да очакват да бъдат докоснати от ръцете и очите на новите поколения българи; да намират път към читателите, търсещи красота и правда.
Интересът към живота и творчеството на Николай Хайтов не само никога няма да угасне, но той постоянно ще расте, защото става дума за писател с мисия, с огромен талант и всенародна слава. За голям писател! За голям българин – голям, колкото българското небе!
