Учителю! Още като произнасям името ти, чувствам как то отключва лавината от спомени и трепети. Питам се обаче дали не е прав Чудомир,
който твърди, че думите са калпави средства, изхабени от прекалени възторзи.Ами тогава ще мога ли на думите, тези уморени пощальони, да поверя мълниите на чувствата, които ме изгарят? Ще мога ли да открия неофитни думи за стародавния празник?
Празникът... Този въплътен миг на възроденост, едно завръщане в градината на младостта, в изворния свят на школото. С притаен дъх отново виждаме себе си като малки стартиращи ракети пред черния космос на дъската. И тебе, тебеширеният човек, който се рони направо в душите ни.
Двадесет и четвърти май ни обръща към ореолното огледало на благодарността. То блести в мъглявината на времето, защото е шлифовано от чувства. В неговия овал изплува невинното лице на детството. Бликват прозрачните струи на носталгията. Скърбим за детството, за твоите думи, учителю, които ни предупреждаваха за менливата игра на съдбата. Припомняме си червеното мастило на твоята взискателност. „Добро есть живети“, но е добре и да се работи – казваше ти и се усмихваше.
Учителю! Ще мога ли да събера в лупата на празника доброто, което ти дължа? Ще мога ли да уловя светлинните сияния, белязали в сърцата ни знаците на времето? Ще осветя ли вярата, която ни преля със сладостно страдание? Ще извая ли отново в паметта си твоя възвишен образ? Ще открия ли най-фините слова-длета, за да пресъздам светлосенките на твоята чувствителност? И дали ще мога да припомня всички жестове на милост, прошка и съчувствие към най-слабите?
Учителю! Искам в този ден да кажа на света, че има някой, който внимателно и търпеливо изтегля разделителната нишка между доброто и злото. Това си ти. Ти ни превърна в търсачи на красотата. Ти ни пресътвори в златни слънчогледи, винаги обърнати към слънчевите думи. Ти ни издигна над битовия хоризонт на скуката и убогостта. Ти жрец и воин на словото, който вдъхновено създава метафорите на духа. Ти ни даде първите думи – сакралии: майка, родина, святост, книга, болка, земя, приятелство... Тези думи приличат на теб. Те светят като теб. Защото са вечно и свято послание. Отчупена клонка от дървото на познанието. Накитът, който ти приляга.
Учителю! Изпращам ти още няколко слова от лексикона на възпоминанията. Те кънтят в мен, сякаш съм звънар на паметта. Това е ехото на твоя безсмъртен глас. Защото с твоите усети се радваме на дъгата. С твоята почуда се дивим на шарените песъчинки в планинския извор. С твоята вяра пресяваме реката на времето. С твоята искреност търсим приятели. И с твоята ирония отблъскваме глупците.
Това е послеслов към твоите уроци – невидимите богатства, събирани далеч от панаира на суетата. Твоята най-истинска награда.
Учителю! Авицена беше казал, че за височината на една кула се съди по сянката й, а за величието на таланта - по неговите завистници. Нашето време добавя и един апостроф: за величието на таланта говорят и неговите следовници. Те, тоест ние, сме хиляди. Твоите ученици, които те даряват с обич.
Честит празник!
Ваня Попова,
с. Габарево, общ. Павел баня
носител на наградата „Неофит Рилски“
за принос в просветното дело на България
