Край днешната трамвайна спирка в кв. „Лагера“ някога можеше да се видят индийски гълтач на ножове, жената-горила и всякакви други чудеса
Автор: Михран Бохосян
Наближи ли Великден, неизбежно в съзнанието ми изплува един незабравим, мил и ярък спомен от детството ми. Уви! Няма сега такива слънчеви, вълшебни преживявания! Няма го това шумно, вълнуващо пъстрило...
Някога, в края на 30-те и началото на 40-те години на миналия век, преди да загърми и у нас Втората световна война, трамвай № 5, водещ към „далечното” тогава село Княжево, минаваше покрай обширни пространства, заети от ливади и овощни градини. Само тук-таме се появяваха кварталчета от по няколко едноетажни или най-много на два ката къщи с големи китни дворове – най-вече около спирките „Братя Бъкстон”, „Красно село”, „Овча купел”, „Павлово”, „Охрид”...
Днес всеки път, когато трамваят спира на спирка „Лагера”, аз поглеждам в дясно – там, където сега се издигат скучни жилищни блокове и сградите на ГУСВ, и с носталгия си спомням обширното грамадно голо, утъпкано и неугледно поле, ширещо се някога там. А малко по-нагоре, отсреща, в ляво от трамвайната линия, се сивееше дългата дъсчена трибуна на Хиподрума, където редовно се провеждаха конни надбягвания. Сега там е устроен хубав парк и се издига Културният дом на община „Красно село”. А някога...
...Спирка „Лагера”. Ежегодният Великденски панаир. Цяла седмица претъпкани трамваи бълват на тази спирка тълпи от хора. Едва ли не цяла София се стича там.
Голото поле е заето от гъста навалица и панаирни палатки. Какво ли няма там!
Над големите (за детските ми представи) бели и недотам бели правоъгълни палатки се извисяват големи шарени табели с примамващи надписи: „Тук е гълтачът на огън”, „Индийски факир”, „Стрелбище „Вилхелм Тел”, „Паноптикум”, „Вижте жената-горила” и други подобни.
Пред всяка палатка, на малка дъсчена площадка от време на време се появява някой облечен като палячо с нашарено лице и крещи в рупор (нали тогава още нямаше микрофони, мегафони и усилватели): „Насам, народеее, насааам! Влезте да видите гълтача на ножове, индийския факир Рамаа”, или „Насааам, насааам, тук е телето с две глави от село Горненциии и други чудеса на природатааа. Само за левчеее, за ученици – 50 стотинкиии”, „Влезте да видите жената, родена от човешка майка и баща шимпанзеее”...
И ние си даваме стотинките и нахлуваме с тълпата от палатка в палатка, надигаме се на пръсти, настръхнали да видим „чудесата” или индуса-гълтач на ножове, който бълва огън. Той обаче се оказва най-обикновен наш Гошо или Пешо с чалма на главата и дебели каруцарски мустаци.
В „Паноптикума” пък, който мирише отвратително на формалин и нещо кисело, на дървени рафтове се мъдрят големи и малки запечатани буркани и в тях наистина има мъъъничко теленце с две глави, някакви непознати риби, змии, костенурка и човешки ембрион на 4-5 месеца и препариран вълк. Излизаме отвратени и бързаме да видим „жената-горила.
Там уж не пускат деца, но пазачът се смилява на молбата ни: „Пусни ме бе, чичо!”, и ни взима стотинките. Вътре е горещо и задушно. На нещо като сцена седи някакво полуголо и дебело женище, космато като татарин и гледа с тъп и безразличен поглед. Когато палатката се поизпълва със зрители, влиза палячото и започва да разказва сърцераздирателната история за парахода, който потънал край африканските брегове и от него се спасила само една жена. Едва стъпила на брега, тутакси я грабнало едно шимпанзе и я отвлекло в джунглата... След този „автентичен” разказ, думата взима косматата цоцолана и запява с гъгнещ глас на чист български: „Параход потъна, страшна смърт настана./ Майка ми мила, маймун залюбила...“ или нещо подобно, доколкото си спомням.
Излизаме на въздух с облекчение. А наоколо – шум, гълчава и топовни гърмежи. Ехтят пукотевици от палатките-стрелбища, шлагери раздират въздуха от безбройните люлки. Край детските въртележки с кончета и каручки пищят уплашени дечица, а на високата въртележка с висящи на вериги столчета, палави ергенаши догонват изгорите си във въздуха и преплитат любовно веригите си с техните...
През гъстата тълпа се провира куц мъж, който енергично върти ръчката на раздрънкана латерна, от която звучи някакъв стар шлагер, и предлага прегракнало късметчета, които огромна бяла мишка измъква от някаква кутийка.
На открити сергийки и маси мамят очите и апетита на децата какви ли не щеш лакомства – пуканки, семки, леблебии, бонбонки, локумчета, захарни петлета, захаросани ябълки, захарен памук, сиропчета... Други сергии пък преливат от всякакви евтини момичешки джунджурии – пръстенчета, гривнички, гердани, обеци, гребенчета, огледалца, та дори и фалшиви детски часовници.
Из въздуха се носи на талази изкусителен аромат на скара. Хей там, в дъното на панаира, са разположени подвижните „бирарии” и върху жива жар цвърчат кюфтета, кебапчета, наденички, лее се обилно бира...
„Хайде, бе тате, купи ми кебапче“ – жално хленчи разрошен хлапак. „А шамар не щеш ли? Само пари ще харчим за вас!“ – не скланя на молбата му родителят, а майката добавя в асонанс: „У дома не щеш да ядеш, пък тук... Тия купешки кебапчета хич нямат вкус“.
Преглъщаш слюнка и тичаш към центъра на гъмжилото, където изведнъж гръмва военна духова музика. Кларнети и флигорни се задъхват с Пайдушкото, големият тъпан бухти, та дъни въздуха, а барабанът дроби ситно-ситно.
И всички се хващат на огромното великденско хоро, в което най-много са мометата от близки и далечни села, дошли да слугуват в софийските богаташки къщи. Пременени и натъкмени в гиздавите си шопски носии, те скачат сега заруменели от неподправена радост. Откога не са играли хоро. А до тях потропват енергично и чевръсто с чизми и чепици напети войничета, пуснати в гарнизонен отпуск. Току-що запознали се с момчетата, те им стискат ръцете, изпиват ги с огнен поглед и вият ли вият веселото пъстро великденско хоро...
Ех, спомени, спомени...
