Специално за нуждите на трупата била вдигната сграда от дърво, точно срещу входа на Първото българско изложение
Автор: Камен Христов
Пловдив и неговите управници дали убежище на първата българска театрална трупа „Сълза и смях” през 1892 г. и така я спасили от гибел.
Актьорите излезли за пръв път пред публика на 8 февруари, по-рано същата година. Представлението се състояло в столицата, в сградата на частното дружество „Славянска беседа”.
Огромният интерес към новооснования театър обаче провокирал хазяите да вдигнат драстично наема, който станал непосилен за артистите и те трябвало да се махнат от там по най-бързия.
Трупата започнала трескаво да търси убежище. Пловдивските общинари първи се отзовали и решили да предоставят на софийските артисти терен за изграждане на театрална сграда. Същата година се подготвяло откриването на Първото българско изложение, което дало началото на днешния Пловдивски панаир. Управниците решили да дадат терен на централно място – точно срещу входа на изложението. По това време парцелите в района били много търсени и нечувано скъпи – очаквали се хиляди посетители от страната и чужбина, индустриалци, гости. Всеки искал да вземе земя около изложението, за да спечели от него. Пловдивските общинари обаче решили да спасят културата и отредили терена за театралите.
Само за двайсетина дни архитект Пехача изготвил проект. Той бил одобрен набързо от местните управници.
Така в началото на лятото предприемачът Никола Игнатов започнал да строи театралната сграда. Тя била внушителна – салонът бил предназначен за 600 зрители, имало балкон и ложи за специални персони.
Сградата изникнала много бързо, защото строителите я направили изцяло от дърво. Пловдивските журналисти започнали да наричат зданието Народний театър или Българский театър. По това време вече пловдивският Драматичен театър бил основан. От пролетта на 1881 г. Пловдив, единствен сред българските градове, се сдобива със своя театрална сграда - Международен театър “Люксембург”. Поривът за театър има своя вдъхновител – Иван Вазов, пръв обосновал идеята за изграждане на български професионален театър във вестник “Народний глас”, както и своите най-близки поддръжници – Константин Величков, Захари Стоянов, Михаил Маджаров...
На 8 декември (1881) Дружеството на работниците от Дановата печатница с участието и под режисурата на Стефан Петков Попов представя в театър “Люксембург” пиесите “Стоян войвода” от Добри Войников и “Ревността на Барбуйе” от Молиер...
Два дни по-късно след емоционален дебат на историческото XIII заседание на Областното събрание се гласуват 75 000 гроша “за съставлението на движима театрална трупа”.
По този повод на следващия ден в. “Народний глас" заключава с перото на Вазов: “Значи положи се вече здрава основа на българский народен театър.”, пише театроведът Пенка Калинкова в юбилейната си книга “Сто + двадесет сезона”. На 23 август 1892 г. и софийската трупа изнесла първото си представление в града под тепетата. Цели два месеца столичните актьори поставяли различни спектакли от репертоара си. През това време новата театрална сграда била посетена от около 30 000 зрители.
„Според статистиките по това време, толкова било цялото население на Пловдив”, посочват Владимир Балчев и Петко З. Петков в книгата си „Забравеният град”. Всичко се развивало добре до момента, в който стихиен пожар сринал до основи театралната сграда на 20 февруари 1896 г. По-късно на това място бил построен хотел.
А в следващите десетина години от съществуването си трупата „Сълза и смях” ползвала гласувана от Народното събрание субсидия.
В годините театърът многократно бил закриван и откриван, включително и от Антон Страшимиров – по негово време заглавието му било „Смях и сълзи“. През 60-те г. на миналия век трупата възкръснала като филиал на Народния театър.
Почти 100 години след приютяването си в Пловдив, „Сълза и смях” преживя като дежа вю заплахата от собственото си затваряне. Веднага след смяната на режима, през 1991 г., читалище „Славянска беседа” заведе дело за собствеността на сградата на театъра, която се намира на ул. „Раковски” в столицата.
След серия съдебни дела, през 2009 г. казусът стигна и до Върховния касационен съд. Последваха няколко срещи между ръководството на театъра и читалището, които обаче не постигнаха успех. Така от читалището поставиха условия за непосилен наем от 1000 лв. на ден, които театърът не можа да изпълни.
През 2010 г. наемодателите отстъпиха като поискаха няколко пъти по-ниска от първоначално обявената сума – между 7000 и 10 000 лева на месец. Тогавашният зам.-министър на културата Димитър Дерелиев коментира: „Алчното поведение на читалището е изненадващо за нас. Това деяние прилича по-скоро на група реститутки, чакащи да приберат парите от наем, отколкото на културна институция".
Братовчеди поели дърводелската работа в Народния театър
Двама братовчеди – Андрей и Христьо Льочкови, свършили дърводелската работа по изграждането на Народния театър в София. Роднините от село Смърдеш, Костурско, започнали да изучават дърводелския занаят през 1893 г. След 6 години Льочкови купили парцел в началото на днешния бул. „Руски” в Пловдив и направили там дървена барака. В така устроения цех започнали най-напред да произвеждат дървена дограма.
Христо Льочков непрекъснато пътувал из страната, за да се учи от най-добрите майстори, да разпитва чужденците за опита в техните страни и да трупа знания и идеи. Бизнесът на братовчедите потръгнал и фирмата „Христо Льочков и Сие” през 1905 г. вече имала много добро име.
Тъкмо тогава двамата спечелили търга за изпълнение на дървенията по Народния театър. После се включили в изграждането на минералните бани в Банкя, железопътната гара в Пловдив, Софийската търговско-индустриална камара. През 1907 г. братовчедите вече имали най-модерната за времето си мебелна фабрика в Пловдив, в която работели най-добрите майстори от Хърватска и Чехия, а машините били внесени от Европа.
