И през Втората световна война са изпуснати всички възможности за възстановяването на държавата ни в етническите й граници
Автор: доц. Йордан Василев, д-р по история
На 1 март 1941 г. страната ни се включва във Втората световна война. Български военни части влизат в изконни за нацията ни земи, които през вековете са били във владение на Симеон Велики, Калоян, Иван-Асен ІІ. В най-новата ни история, по време на Балканската война те отново са завоювани от българските войници и офицери под командването на плеяда от забележителни генерали като Георги Вазов и Радко Димитриев.
Следващият опит за национално обединение е през Първата световна война, когато България извоюва земите си до устието на река Дунав, в Егейска Тракия, Западна, Централна и част от Източна Македония, както Пиротско и Нишко. Всичко това става с многобройни жертви, но не се увенчава с краен успех. Това, което армиите печелят на бойното поле, се проиграва от политиците. България отново е принудена да свие бойните си знамена за по-добри времена.
И като че ли такъв шанс се открива през 1941 г. Още преди това Ньойският договор е обезсилен, има ново преразпределение на силите. Пред България се очертава възможността без да води военни действия да се върне на земите на своите деди и прадеди. Чрез Крайовския договор Южна Добруджа отново влиза в пределите й. Това е отпразнувано тържествено от официалните власти, но патриотичните организации смятат, че не са защитени докрай българските интереси. Според тях естествената граница с Румъния е до устието на река Дунав, още повече, че там се е зародила българската държава през 681 г.
В края на март 1941 г. българските войски с развети знамена и под звуците на полковите оркестри влизат в Македония, а след това и в Егейска Тракия. Според сръбските, македонските и гръцките политици и историци това е акт на окупация, което обаче се оборва от фактите. Специално в Македония българските войници и офицери са посрещнати като братя. При приближаването на българските военни части към села и градове, населението излиза да ги посреща и приветства.
То също развява български знамена, а местните духови оркестри свирят химна „Шуми Марица“, организират се трапези, играят се хора и ръченици, пеят се песни. На повечето места, където е определено да има български гарнизони, по предложение на местното население офицерите и войниците са разквартирувани в неговите домове. Въпреки че войската е осигурена с храна, там ги хранят, перат им дрехите. Смятало се е за непатриотично, ако в някой дом няма подслонен български офицер или войник.
Всички безрезервно приемат, че е съвсем естествено да бъдат част от майка България. Подлежащите на военна служба набори напълно доброволно се явяват за включването им в българската войска. За тях е гордост да облекат българските войнишки униформи с бронзови лъвчета на петлиците и кепетата. Българското правителство не са намесва в местното самоуправление и напълно зачита властта на кметове, селските и общинските съветници. Полицейската служба също се осъществява от местни стражари.
Кабинетът назначава само околийски и окръжни началници, които имат ограничени права, но и много задължения. Те трябва да осигурят поддържането на училища, черкви, читалища, а където няма такива, да ги създават. В резултат на това за периода март 1941 г. – септември 1944 г. са построени 38 училища, 11 черкви и са създадени 18 читалища. През суровата зима на 1941-1942 г. населението на Куманово остава без дърва за огрев. Началникът на гарнизона капитан Стоянов с 4-те намиращи се под негово разпореждане камиона, изпраща 60 войници, които да снабдят жителите с дърва.
На 4 курса те доставят 16 т и спасяват положението. През март 1942 г. в Крива паланка избухва голям пожар на търговската улица. Там няма военна част. Кметът се свърза с Кюстендил и моли за помощ. Спешно е изпратен кавалерийски дивизион, който след 1 ч. пристига и потушава пожара. До 1949 г. в центъра на градчето е имало паметна плоча, поставена от благодарното население за оказаната помощ, но впоследствие тя е премахната.
Малко по-различно е положението на българските военни части, които влизат в Егейска Тракия.
И там населението е предимно българско, но гърците по време на владението на тази територия от 1919 г. са успели да принизят неговото истинско самосъзнание. Затова посрещат идването на българските военни части с равнодушие. Няма тържествено посрещане, не се развяват знамена, не свирят оркестри. Местното население, което говори еднакво добре български и гръцки, казва: за нас не е важно кой ни управлява, а да ни позволява да си вършим спокойно работата. Назначените български власти се съобразяват с това мнение и по никакъв начин не пречат на местната стопанска инициатива.
Влизат обаче в действие законите, които са валидни за България, включително и данъчните, което се възприема по различен начин от хората в Егейска Тракия.
През 1942 г. реколтата там е изключително слаба. В края на есента населението изпитва остър недостиг от основни хранителни продукти. Негови представители се обръщат с молба за помощ към българските власти. Тя е уважена и се доставят 350 хил. тона брашно, 110 хил. тона свинско и птиче месо и още 130 хил. тона други хранителни продукти – боб, леща, олио, захар, плодове и зеленчуци. Така милиони хора са спасени от гладна смърт. Между другото в Егейска Тракия българските власти построяват 5 училища и 3 болници.
Така изтича последната за България пълна „окупационна“ година – 1943-та. В нея настъпва прелом във Втората световна война. На източния фронт съветската армия громи германската, а в Северна Африка настъпват съюзниците. Малко по-късно военните действия се пренасят и на Апенините. Вече все повече става ясно, че Германия и нейните съюзници ще бъдат победени, всичко е въпрос на време. Върху това се замисля и българското правителство. То прави опити да се свърже със съюзниците от антихитлеристката коалиция за евентуален сепаративен мир с тях. Вече все по-безпределно става ясно, че и този опит за обединение на България в етническите й граници ще завърши с неуспех.
След смъртта на цар Борис ІІІ започват опити за пазарлъци, чрез които от мечтаното много, да се запази поне доколкото е възможно реалното малко. Но вече е късно. От България се изисква срочна и безусловна капитулация. Но понеже фронтът още е далече, българските управници протакат преговорите чак до стигането на съветските войски до Дунав. Едва тогава правителството на Багрянов обявява, че ще се изтегли от Македония и Егейска Тракия, ще пристъпи към разоръжаване на германските военни части, намиращи се на българска територия. Но и това не спасява положението. Така пропада последният опит за създаването на обединена България в етническите й граници.
