Драган Кренчев не може да спре да се чувства завинаги свързан с морето
15 Януари 2013, Вторник
Пенсиониран бургазлия от строителния морски флот прави макети на кораби
Автор: Веселина Николова
Една от най-трудните и най-мъжки професии е тази на моряците. Те винаги са се славели като смели и безстрашни мъже. Когато са в морето, страдат за семейството, за любимата и за дома си, стъпят ли на твърда земя пък, липсата на морските вълни не им дава мира. Когато сложат край на кариерата си, пак сърцето им не трае и все към водата ги тегли.
Драган Кренчев, пенсионер от Бургас, е пример за това, че морякът си остава такъв до гроб. За да запълни празнотата в душата си на сушата, той е започнал да прави макети на всякакви морски съдове и предмети, свързани с онези незабравими тридесет и две години на борда на различни кораби в дългогодишното му плаване.
Днес Кренчев е на 69 г. Започва своята кариера в океанския риболовен флот, когато е едва на 22 г. Първите му рейсове са из Атлантическия океан. Впоследствие обикаля целия свят, но най-пленителни за него остават красотата и уникалността на Гибралтар и Карибите.
След няколко години в чужбина, прекарани в лов на риба, се връща в България и постъпва в строително-техническия флот, където дълги години управлява морски кран.
Когато се пенсионира, дори не подозира колко ще му липсва морската шир. Един ден отива на гости на свой приятел и вижда струпани на купчинка миди. Започва уж на шега да ги сглобява и прави корабче. После още едно, и още едно.
След няколко дни успява да измайстори макет и на крана, на който е прекарал цели 20 години от живота си. Така на празника на родния си град – Никулден, Кренчев успява да представи в бургаския етнографски музей за пръв път своята мини колекция от макети на кораби и предмети, представящи „предишния му живот“.
Един от най-сполучливите му и любими сувенири е умаленото копие на остров „Света Анастасия, който се намира срещу Бургас и на който навремето е имало църква и манастир.
В края на 60-те години Кренчев лично участва в укрепването му. Неговият флот прекарва електричество и вода в местността, а спомените от времето, прекарано там, са съхранени в няколко сантиметровото макетче.
„Остров Света Анастасия е най-големият на територията на България. Намира се на около седем километра от Бургас, между двата известни носа Света Анастасия и Атия. Смята се, че се е образувал от вулканично изригване.
През 1924 г. здравите каменни стени на бившия манастир се превръщат в яка затворническа крепост за политически престъпници. След 1944 г. е преобразуван в музей, а островът получава името Болшевик, както все още си го знаят доста от местните хора, въпреки че след 1989 г. връщат старото му име“, разказва морякът.
Днес районът е преобразен изцяло, а на разстояние повече от десет мили при хубаво време може да се види светлината на вътрешния фар.
През 2001 г. Света Анастасия е обявен за археологически резерват след направени задълбочени проучвания на историческите събития, протекли на острова. За богатата му и древна история свидетелстват и откритите при разкопките антични предмети от V-VI век.
Първите сведения за светата обител са още от 1553 г. Според легендите, които се носят, мястото някога е било обитавано и от пирати. Съществуват десетки истории за техните съкровища, плячкосани по време на набезите им и скрити на Св. Анастасия. Това е едно от обясненията, защо впоследствие манастирът многократно ставал жертва на разбойнически нападения.
Житието на Драган изобилства от интересни истории, свързани с местата, където е работил. Може да разказва за тях не само любопитни случки, но и легенди, които пък е научил от възрастните хора.
Един от най-ярките му спомени е за опасно приключение на нос Калиакра. Мисията на неговата бригада там била да изгради голям мидарник – място, където да се развъждат миди. На борда на кораба имало доста специалисти. Сред тях и доста авторитетен професор и смел водолаз. Един ветровит ден, в който не можели да работят поради голямо вълнение, двамата започнали ожесточен спор. За да докажат кой е прав и кой – крив, решили да отидат до мидарника.
Не послушали съветите на останалата част от екипажа, че морето е много бурно и такава проява е равносилна на самоубийство. Двамата твърдоглавци излезли с малка лодка сред бушуващите огромни вълни. Една от тях безмилостно преобърнала плавателния съд и те се озовали в студените черноморски води. Последвали няколко минути ожесточена борба на целия екипаж за живота на двамата им колеги. Хвърлили въжета и като по чудо „героите“, успели да се изкачат по тях на кораба. В крайна сметка всички се разминали само със силна уплаха и един спомен за опасно морско приключение.
„Въпреки всичко, обичам нос Калиакра. Това е едно от местата в нашата страна, което има много особен силует и е изключително интересен обект. По него има много природни пещери, подобни на стаи. От последната се открива прозорец над огромна пропаст, в която се разбиват вълните на Черно море“, разказва още Драган Кренчев.
Има много легенди за тази местност, но най-известната от тях е за тази част на носа, която наричат „врата на четиридесетте моми“. Според нея преди много години чуждоземци завладели крайморските селища. Те ограбвали и плячкосвали всичко, което срещнели по пътя си. Взели в плен четиридесетте най-красиви девойки и ги отвели на нос Калиакра. Затворили ги в най-отдалечената пещера и поставили стража пред входа й. С българските хубавици щели да бъдат наградени най-храбрите им воини още същата вечер.
Пленничките не се познавали отпреди, но непримиримостта им ги сближила. Никоя от тях не искала да стане жертва на похотта на злосторниците. Цял ден те се чудели как да се спасят от участта, която ги очаквала. По едно време най-смелата сред тях неочаквано се изправила пред всички и заявила, че единственият им изход е морето – само то можело да ги спаси и скрие, макар и завинаги... Някои от девойките толкова се ужасили от тази мисъл, че огласили цялата местност с риданията си.
Живеело им се, млади били, искало им се да се радват на света. След като се успокоили, девойките решили, че е по-добре да умрат чисти в морските води, отколкото да преживеят гаврата на войниците с тяхната чест. Намислили да заплетат плитките си една за друга, за да не се изплаши и откаже някоя от тях в последния момент.
Така, когато слънцето започнало да залязва, четиридесетте български красавици се изправили в две редици на ръба на скалата. В средата стояла най-смелата девойка, която направила първата крачка към водата. Останалите полетели след нея към морската бездна. Когато войниците ги видели, те вече се носели към морето, с развени дрехи и разперени ръце. Никой не посмял да се спусне след тях и да се опита да ги спаси... Всички девойки загинали в аленеещите се от залеза води, но запазили чисто своето име и моминска чест.
