Борис Денев пред своя картина с пейзаж от родното Велико Търново
17 Юли 2012, Вторник
Турските тайни служби сметнали етюдите му в стил „кроки“ за скицирани военни обекти. Спасява го братовчедка на Чърчил
Автор: Борис Цветанов
Преди около 80 години изтъкнатият наш художник Борис Денев (1883-1969) отива на екскурзия в Цариград заедно със свои колеги и писатели. Смаян от красотите на Златния рог, той изоставя приятелите си, тича до първата попаднала му книжарница, купува скицници и моливи и сяда на брега на Босфора, като набързо нахвърля окомерни скици на местността. Този тип рисуване специалистите наричат „кроки“.
Бдителни полицаи веднага се усъмняват в личащия още по облеклото, че е чужденец. Босфорът открай време се води за стратегически военен обект. Изпратеният на място детектив хвърля око на наброските на художника. Дотърчава до близкия участък и се свързва с контрашпионската служба, съобщавайки че става дума за български шпионин, който прави топографски карти на пролива!
Денев е арестуван след минути и откаран в дирекцията на полицията, а скиците му са прибрани на мига. Веднага пристига специалист от контрашпионажа, който преди това е бил в разузнаването – работил е в България и има да си връща. Страшно било българин да попадне в ръцете му. Казва се Юмер Саиб. Майор.
Веднага е направена справка за арестувания, което съвсем нажежава атмосферата. Живописец, военен художник към Генералния щаб на войската. Това, че бил такъв до 1925 г., за майор Саиб е формалност. Там е Разузнавателното отделение. Шеф му е Стефан Нойков. Освен военен, той е известен и като почитател на литературата и изкуството. Другарува с Денев.
Толкова: шпионин под прикритие на художник. Нойков е отколешен трън в очите на турското контраразузнаване. В Истанбул и Анкара знаят за ред организирани от него игри. Особено с овладяването на Ориент експреса и превръщането му в запазена територия на българското военно разузнаване, нещо, което било отколешна мечта за турците, но не могло да ги огрее, главно заради българите.
Юмер Саиб сглобява окончателната диагноза: Борис Денев е военен разузнавач, изпратен с тайна мисия под прикритието на художник. Нищо добро от този момент не могло да чака живописеца. И в ония времена, че и дори в средата на миналия век, арестуваните по подозрение за шпионаж са прекарвали години из турски зандани с дела, проточващи се до безкрайност.
Повеждат Борис Денев от дирекцията по пътечката в двора към чакащата го камионетка.
И в този миг шансът – едно на един милион – проработва.
Право срещу конвоя върви енергична, елегантно облечена жена. Видимо в дирекцията на полицията тя се чувства като у дома си. Щом зърва Борис Денев, затичва се към него, избутва с красноречив жест майор Саиб и полицаите, които водят арестувания, и се хвърля да го прегръща, целува и тупа по раменете.
Юмер Саиб свива байрака и изругава по турски – добре познава тази жена. Това е нашумялата по това време в цяла Европа английска писателка и художничка Клер Шеридан. Цял Цариград знае, че си пие кафето и мастиката и пафка цигарите с Кемал Ататюрк, рисувала го е, правила му е скулптура, нарича го „турския Ленин“.
За нея още се знае, че е своенравна, опърничава, очарователна, любознателна и високо интелигентна. И най-важното – вечна търсачка на скандали. През ума на майора минава мисълта, че, ако има и намек за гаф, камо ли наистина да има такъв – с кариерата му е свършено. На всичко отгоре Клер Шеридан е от аристократично семейство, братовчедка е на Уинстън Чърчил.
Докато Юмер Саиб се опитва да обясни на „нали знаете отношенията ми с Мустафа Кемал“ и показва скицника, англичанката избухва в неудържим смях. След което тихо му обяснява (да не се излагаме пред полицаите) какво е „кроки“.
Сконфузен майорът чуква токове пред Борис Денев, извинява се със серия теманета и го повежда заедно с дамата към близкото кафене.
Клер Шеридан познава Борис Денев отпреди година, когато е гостувала на цар Борис ІІІ в България.
Заедно с величеството тя посещава гробищата във Връбница. Там му направила традиционния за нея скандал. Какво е това – развиква се лейдито на царя, – вие към мъртвите нямате никакъв култ! Какво е това тук – Иванов до Иванов, Петров до Петров... А бе вие фамилни имена нямате ли?! Защо не сте въвели прякорите за фамилни имена... Царят взел да го усуква: преди сто години нашите предци са имали родови имена според прякорите си, а прякорът е един вечен паспорт, народен продукт, ама под чуждо влияние с времето сме ги изоставили... Че направете като в Турция, де – не мирясвала Шеридан, там Кемал със закон възстанови прякорите... Борис ІІІ бил принуден да се съгласи – ако наистина това стане и у нас, няма в едно село сто души да се казват Иванов и петдесет – Петров.
Съпругът на Клер Шеридан Уилфред загива по време на Първата световна война. Тогава тя прегръща идеите на Съветска Русия, посещава Москва и Ленинград, рисува и прави скулптури на Ленин. После се установява в Турция със съдействието на посланика в Лондон Леонид Красин. Така попада в полезрението на „Сикрет сървиз“. Оттам окончателно решават, че госпожата е съветска шпионка, след като я засичат в топли връзки с Червената Мата Хари – Мария Закревская-Бекендорф, и баронеса Будберг, наричана Мура – литературната секретарка на Максим Горки (за която вече писахме в „Десант“).
Парадоксът е там, че в същото време и ГПУ решава, че Шеридан е английска шпионка, особено след публичната закана на Чърчил срещу братовчедка си, че никога вече няма да проговори на „неукротимата опърничава“, заявявайки че тя била „проклятието на рода“. ГПУ изкъсо решава да следи Шеридан в Истанбул, където тя се установява в резиденцията на консулството в Терапия на брега на Босфора. Един ден видната англичанка настоятелно моли човек от консулството да се заеме с възпитанието на децата й Маргарет и Дик, като настоява те да учат руски, и то от изпитан болшевик.
Молбата й е предадена на ГПУ и оттам веднага й намират подходящ човек. Това е българинът Атанас Хаджиниколов. Известен още като Хаджи. Високообразован, обиколил Европа и Азия, учил в Париж, войвода в Македония, знаещ френски, италиански, английски, немски, турски, руски. Рисува, пее, свири на цигулка. Строен, висок, представителен, с голяма гъста брада на революционер-арахист, с лице, като изваяно от слонова кост, с поглед, пронизващ събеседника си. Из истанбулските кафенета за него се зашушукало, че бил самият Распутин, инсценирал убийството си.
Шеридан изпаднала във възторг още със запознаването си с Хаджи, а рожбите й направо изпаднали в еуфория. Всичко тръгнало по-добре от онова, за което тя мечтала. До един ден... в който на писателката й направило впечатление, че в детската стая е необичайно тихо.
Хаджи свирел на цигулка в градината. Децата били оставени да се занимават сами, изпитан метод на новия учител, но много сполучлив според него. Явно им бил дал задачи и те били увлечени с тях – така поне решила Шеридан, но все пак сметнала за необходимо да надзърне. Едва открехнала вратата и Маргарет й направила знак с пръст на устата: „Тихо, мамо! Не пречи!“. „Какво правите все пак?“ – попитала заинтригуваната родителка. „Как какво! Бомби!“ „Какви бомби?“ „Истински!“ – застанал до Маргарет и Дик. „За терористичен акт.
Ей сега ще ги изпробваме в градината!“ Пощуряла писателката и изтичала на двора при Хаджи. След като изслушал конското, нашият човек й отвърнал: „Щом искате децата ви да израснат като революционери, трябва да се научат да правят и бомби!“ С което учителстването му в дома на англичанката набързо приключило.
Гаф, подобен с тоя на Борис Денев, се случил и на границата на Австрия, където бдителен граничар арестувал Пикасо, след като видял негови рисунки – сметнал ги за тайни планове на военни обекти. В полицейския участък знаменитият художник все пак извадил късмет, че дежурният офицер бил поклонник на абстракционизма.
След Девети септември Борис Денев е обявен за народен враг и е изключен от Съюза на художниците. Сред причините за това била и тази, че през 1939 г. цар Борис ІІІ подарил негова картина на Хитлер за 50-годишнината му. Платното представлявало пейзаж от родния град на художника – Велико Търново.
