Народ без минало е народ без бъдеще

Автор: Александър Хайтов

Георги Димитров пристига и се настанява във Врана на Коледа 1946 г. Неговото пребиваване там не е продължително. Той живее в двореца заедно с Роза Димитрова и двете си осиновени деца. Димитров превръща стопанството на Врана в показно и полага основите на дългогодишното специално снабдяване на висшите партийни функционери.

Роза Димитрова от своя страна, покрай другото се заема с международна пионерска дейност в царското имение. Помни се, тя заповядала да се избият екзотичните безвредни змии на Фердинанд, понеже една от тях ухапала пионерче.

Царските гербове се заменят с нови символи, но повечето от оцелелите вещи продължават да служат. Работниците в парка, уволнени от Държавна сигурност, отново са възстановени на работа, но дворецът е ограден от стопанството с телена ограда.
Фамилната гробница на царското семейство, отдалечена на около 250 метра от двореца, попада на същата страна на оградата. Тя също поема новите си функции – превръща се в склад за чували със семе от райграс.

Как е понасял Димитров това близко съседство, след като знаем отрицателното му отношение към „представителя на монархофашизма“?

Един ден човек по поддръжката на парка, работещ около „пирамидата“ (алпинеума), близо до езерото с беседката, забелязва „героят от Лайпциг“ и охраната да се насочват към параклиса. Те спират пред вратата и се суетят. Двама от тях повикват градинаря да им отвори вратата. Човекът отива, завърта два пъти ключа, отваря и се отдръпва (бравата е била автоматична и след като се превърти ключът, той трябва да се задържи и да се бутне вратата).

Димитров влиза и след като излиза, настава суматоха. При инспекцията си, той е видял чувалите с райграс. Градинарите се разтичват. Извикан е управителят. Димитров му нарежда веднага всичко да се разчисти и провежда на всеослушание приблизително следния диалог с един от охраната.

„Ти българин ли си“? - „Българин съм“ - отговаря онзи.
„Колко царе е имала България“? - „Толко и толко“ - „ А колко гроба има на български царе“? - „Нито един“ - отговаря телохранителят.
„Тоя гроб ще остане. Историята ще пише каквото трябва, но този гроб да остане“. Боклукът е изчистен, мозайката - измита и след като изнася този публичен урок по родолюбие, Г. Димитров прибира ключа на параклиса.

Но въпреки всичко дните на църквичката са преброени. След смъртта на Димитров и Васил Коларов и идването на Вълко Червенков на поста министър-председател тя е разрушена. Взривявана е на части (поради близостта й до двореца) нощно време, а денем са извозвали отломките.
Събарянето е станало в края на 1954 г., а когато се запролетило, селяни, работещи по нивите си в местността Лимончовица, забелязват натрошената надгробна плоча и дървения кръст между отломките.

А какво е станало с балсамираното тяло на царя?
Тук историята засега мълчи. От всичките проверени версии, най-вероятната е, че го е сполетяла съдбата на десетките избити без съд и присъда „врагове на народа“.
Снимката, направена през март 1990 г., показва брега на р. Искър до оградата на Врана, както се вижда на нея нечия ръка, изковала кръст с подръчни средства и го е поставила на нечий гроб.
Дали някаква съвест е проговорила и чий е незнайният гроб – кой да каже?

На 17.07.1990 г., след като издирих останалите трима живи от петимата, погребали за втори път цар Борис ІІІ през 1946 г., влязохме в двореца Врана и в присъствието на г-жа Ани Донкова, управител на Софийски гробища, след посочване на точното място от тримата шопи, съставихме констативен протокол.
С доц. Димитър Витанов – директор на Националния експертен център за културни и материални ценности при БАН, и полковник Тодор Коларов, управител на двореца Врана, се уточнихме, че след разрешение от наследниците ще разкопаем посоченото място. 

По традиция и третото ровене в гроба на Борис ІІІ премина в пълна секретност.

Какво се намери в гробната яма:
парчета натрошен бетон и тухли, а в ъгъла на ямата – кирката на трудовака с печален звън се заби в стъклената банка със сърцето на Борис, забравена от вандалите за втори път в гроба. От ТКЗС-то на Врана дадоха един трилитров буркан от туршия, който приюти сърцето на последния цар на Третото българско царство.

Впоследствие с тържествени церемонии представители на Великото народно събрание и великите за момента демократи с печално тържествени физиономии го върнаха в Рилския манастир.
Защо разправям тази история? Кому е притрябвал някакъв си гроб и не е ли „политически пикник“ тази работа?

Не – паметта за мъртвите е в основата на историческата памет, както не би казал Тодор Павлов. Едно е да си приказваш за Левски, Ботев и Бенковски с гръб към тях, друго е да хванеш детето си за ръка и да посочиш гроба на героя.
Тази разлика между овеществената история и интернационализма и глобализма е причината патриотизмът ни да е сведен само до претрупаното ни с лъвчета гербче.

Като стана реч за Левски (както винаги би трябвало да става) не можем да отминем странните възли във времето, които наричаме съвпадения. Защо съвпада участта на упоритото сърце на Борис ІІІ със съдбата на пищялките на Апостола, останали по недоглеждане до 1972 г. в длъбнатината под олтара на света Петка Самарджийска.

Когато акад. Николай Хайтов през 1989 г. установи, че гробът на Васил Левски  не е съсипан случайно поради некадърност, а е било въпрос на държавна поръчка, не беше възможно да се каже тази истина по политически причини.

След 1990 г. това стана възможно и в подкрепа на тезата му предадох една папка с документи по описания по-горе случай да му послужат като доказателство, че унищожаването на гробове и историческа памет е било държавна политика.




В категории: Горещи новини