Освещаване на Самарското знаме, картина от Н. Д. Димитриев-Оренбургски
03 Март 2012, Събота
Ушито от монахините в Иверския манастир, то е благословено да донесе мир на изстрадалата ни родина
Имаме щастието да поднесем на Ваше Императорско Височество изработеното от нас знаме, за да го връчите на българския народ, когато решите, че е необходимо да призовете неговите дружини в борбата срещу неверниците... Молим Господ да даде сила да се увенчае това знаме със слава... и да стане то знаме на свободата на нашите братя”.
С тези думи П. Алабин връчва Самарското знаме на Великия княз Николай Николаевич. В началото на май 1876 г. той пристига в Плоещ, заедно с делегати от град Самара, за да предаде на нашите опълченци ушитото край бреговете на Волга знаме.
Идеята за неговото изработване се ражда една година преди това.
Активно участие в направата му взима членът на градската управа Пьотър Алабин и неговата съпруга Варвара Василиевна, която ръководи Самарския женски комитет на Червения кръст. Проектът за този необичаен подарък изготвя художникът Николай Евстатиевич Симаков. Самият Алабин предприема редица акции за организирането на материална помощ и морално-политическа подкрепа на борещия се за отхвърлянето на турското иго изстрадал български народ.
Знамето се състои от трицветни ленти – бяла, алена и синя, с черен кръст по средата. В центъра му е извезан образът на Иверската Божия майка, а от другата му страна – ликовете на светите Кирил и Методий. Върху аления цвят има изобразен щит с надпис от златни букви: „На българския народ”. Ушито е от монахините в Иверския женски манастир в Самара, в чието гробище по-късно е погребан Пьотър Алабин.
Напускайки Самара, знамето изминава дълъг път през Симбирск, Пенза, Тамбов, Рязан, Москва, Тула, Курск, пресича цяла Украйна и Молдова и се развява край Стара Загора, Шипка и Шейново...
При освещаването му Алабин пожелава: „Нека това бъде знамето на въдворяването завинаги във вашата многострадална страна на мир, тишина и просвета”.
А „Балканският орел” Цеко Петков благославя светинята с думите: „Да помогне Бог на това свято знаме да премине от край до край по цялата нещастна българска земя. Нека то изтрие сълзите от печалните очи на нашите майки, жени и дъщери. Всичко нечисто поганско и зло да бяга от страх пред вида му, а подире му да настане траен мир и благоденствие!”.„Това наистина беше тържествена минута, когато за първи път знамето се развя и се развълнува във въздуха.
Струваше ни се, че сякаш нещастна България възкръсна от нещастния си гроб!” – свидетелстват самарските депутати. Генерал Столетов коленичи пред него, а главнокомандващият му предава светинята. Свещеникът прочита молитва пред байрака и той е връчен на знаменосеца си унтерофицер Антон Марчин.
След това е отнесено в строя на 3-та дружина от Българското опълчение, предвождана от подполковник Калитин, който се заклева: „Ще падна в сражение под това знаме, но няма да го дам на неприятеля”. Тези негови слова се оказват пророчески – Калитин геройски загива със знамето в ръце край Стара Загора.
Пробито от куршуми и пропито с пролятата кръв на български и руски войници, с пречупена дръжка, то се превръща в истинска светиня за нашия народ. Днес то се пази в Националния военно-исторически музей в София и се изнася само на големи годишнини, за да може да се съхрани още дълги години и за идните поколения.
След като Калитин пада, пронизан от щикове, опълченецът Никола Корчев грабва знамето, издърпва плата от дръжката и го скрива под куртката си.
Години след войната, през 1902 г. на връх Шипка се състоят грандиозни тържества по случай 25-годишния юбилей на Шипченската епопея. Всички бивши опълченци са единодушни, че Самарската светиня може да бъде поверена само в ръцете на спасителя й.
Свидетел на тази сцена става художникът Ярослав Вешин, на когото легендарният знаменосец позира с месеци в пълна бойна униформа. Картината е завършена през 1911 г. и става толкова популярна, че и досега реликвата се свързва от широката публика именно с образа на знаменосеца Никола Корчев.
