Първият директорат на Източна Румелия през 1879 г., Георги Вълкович – тогава директор на земеделието, търговията и общите сгради, е вторият прав (от ляво на дясно)
15 Февруари 2012, Сряда
Денят е 12 февруари 1892 година. Цариград, престижният квартал Пера, улица „Мердавенли”, около 19 часа.
Автор: Борис Цветанов
Д-р Георги Вълкович, дипломатическият агент на княжество България в турската столица, бавно върви към сградата на агентството, където живее. Връща се от среща с английския посланик. Тя не е била протоколна, но не е и случайна. А е от сферата на невидимата война, която никога не свършва.
Темата за разговора е предстоящото след пет-шест месеца приемане от султан Абдул Хамид ІІ във Високата порта на българския министър председател Стефан Стамболов. И английската, и българската агентури са засекли сигнали за подготвян атентат срещу някогашния хъш.
Вълкович е вглъбен в размисли, не обръща внимание на двамата дрипльовци, твърде необичайна гледка за този квартал (след време свидетели ще кажат, че на никого не са направили впечатление, защото ги мислели за маскирани участници в провеждания наблизо маскен бал).
Вече съвсем близо до агентството единият от тайнствените мъже измъква ятаган и се затичва, замахва и забива ханджара в корема на дипломата. Случайно наблизо се оказва англичанинът Хенри Симън. Вълкович го моли да позвъни на портата на агентството.
Пристига и д-р Пинто. Но Вълкович сам е лекар и още когато е измъквал ятагана, е знаел какво го чака. Поисква да говори с дъщеря си. „Това е дългата ръка на Азиатския департамент” – казва й той и й дава напътствия... На 14 февруари умира.
Отзвукът от убийството му е невероятен. Дипломатическото тяло е потресено и възмутено. „Това е безогледно престъпление на Азиатския департамент” – излизат с декларация европейските дипломати. Азиатски департамент наричат отдел във Външното министерство на Русия. Там България се води като азиатска държава.
Следствието се поема от най-способния от цариградските детективи, приятел на Вълкович, Джевджет бей, френски възпитаник, за който спомените на Видок са настолна книга. Видок пък е бивш криминален престъпник, по-късно става най-известния полицай и префект в Париж. Той дори успява да размени няколко думи в двата дни, в които Вълкович е между живота и смъртта.
Аз ще ти посоча пътеката, казва дипломатът, а ти ще намериш къщата и ключа от вратата. Няма нужда, Вълкович ефенди, аз знам и пътеката, и къщата: руският посланик Нелидов е пътеката, къщата е бомбаджията Наум Тюфекчиев, а ключът са двама катили, които се крият на руски параход. Ще ги кача на въжето. „Нелидов няма да ти даде нито един от тях!” – усмихва се кротко отиващият си.
Вълкович има опит в тайните работи. Той затова е и в Цариград от пет години. Да бъде очите и ушите на българското разузнаване. Официално то още не съществува. Указ за създаването му ще излезе през 1908 година, но под различни форми го има от самото Освобождение. И Вълкович винаги по един или друг начин е бил свързан с него.
Завършил медицина в Цариград, специализирал в Париж, депутат, министър, председател на Държавния съвет, винаги е бил привърженик на изключителната важност на тайните служби. В руското разузнаване са били наясно със специалните способности и пълномощия на Вълкович и към него дори в императорския двор има специално отношение.
По време на коронацията на императора през 1883 г. от Петербург настояват пред българския княз да не включва в делегацията Вълкович. Батенберг проявява инат и Вълкович там е с целия си блясък. „Русите го гледаха с удивление и ненавист – пише един съвременник на събитието. – Вълкович блестеше с униформата си, покрита със злато декорация”.
Цариград е най-важният пункт за нашето разузнаване – казвал му е Стамболов преди да поеме агентството, – ти трябва да си там, да организираш център за събиране на информация. Всички пътища на заговорите срещу България водят към Цариград. Всичко, което се крои в Петербург, минава през Истанбул. И все така ще е.
Вълкович в Цариград е свой с всички. Турците го приемат за азиатец, европейците за европеец. Владее турски, руски, английски, френски, немски. Интелигентен, начетен, съобразителен, остроумен, комбинативен.
Патриот, роден дипломат, той умело прикрива национализма си с демонстративна умереност и здрав разум. Дългите години, прекарани в Турция като лекар, са го научили да познава до дъно душата на турчина. Така завързва важни запознанства най-вече в елита на управляващите.
С турците нещата вървят леко, но главната опасност са руснаците. Обершпионинът на Петербург е Александър Нелидов (дипломат, който взима участие в преговорите по Санстефанския договор).
Главната насока, в която започва работа Вълкович, е внедряване на свои агенти в руската тайна служба. Първият резултат е добиране до сведения за заговор за убийството на княз Фердинанд в края на 1887 година. Главен заговорник е Анастас Бендерев, участник в детронацията на Батенберг, забягнал в Русия.
Той търси атентатор, който да взриви каляската на Фердинанд. Петербург му брои 6 000 златни франка. В Одеса Бендерев намира майстора на бомбите Франц Мактиш. Той скланя да извърши атентата. Мактиш минава през Цариград, където наш агент, подготвен и изпратен от Вълкович, се сближава с атентатора. Мактиш го приема за свой човек и заедно с него пътува до Варна. Разбира се, там вече ги чакат българските тайни агенти.
Нелидов бързо разбира кой мъти водата. Докладва и от Санкт Петербург искат главата на Вълкович. Докато Нелидов подготвя атентат срещу българина, нашият човек още веднаж обърква тънките сметки на руснаците. Те вече са подготвили капитан Николай Набоков, участник в известния Бургаски бунт, да поведе чета в България.
Тя трябва да предизвика въстание, което да помете и Фердинанд, и Стамболов. От Петербург е пристигнал и Пьотр Виламов, специалист по подготвяне на бунтове. Руският план е изработен прецизно: Набоков ще поеме за България с гръцкия кораб „Георгиос” с 30 главорези черногорци и 10 българи на борда.
Руснаците не подозират, че всяка тяхна крачка се следи от хора на Вълкович. От тях – всичко става известно на него, от него – стига до София. Набоков поема към Бургас. Там ги чака българска войска.
Този път чашата прелива. След известно затишие, в края на 1891 година Нелидов получава задача: главата на Вълкович да падне незабавно!
И това става ясно на нашия главен резидент. Но по това време той е попаднал на данни за подготвен атентат и срещу Стамболов. Напразно старият бивш хъш му праща шифровани депеши да се спасява. Тия пред нищо не се спират – пише му Стамболов. Но Вълкович остава на поста си, отговаряйки му: „Ако ми е писано да бъда убит, ще бъда. Въпрос на съдба!"
В това време Наум Тюфекчиев (бъдещият убиец на Стамболов и автор на сума ти други атентати) търси наемни убийци. Христо Стефков и Георги Мерджана, добре известни джелати, отказват. Тюфекчиев не скърби кой знае колко. Бързо открива в Одеса други двама: Орловски и Дражев. Наемниците заминават за Цариград.
Още на 14 февруари Джевджет бей се опитва да арестува Тюфекчиев, но арестът е осуетен от Нелидов.
Даже за прословутото ориенталско търпение това вече е много. Александър Нелидов официално е обявен за персона нон грата. А Джевджет бей е неуморим. Открива и убийците.
Само че преди това Нелидов е успял да прати депеша до капитана на кораба „Цар”. С текст „Пуснете Орловски и Дражев” със задна дата е фалшифицирано, че в деня на убийството тия двамата са били на парахода. И по-нататък Нелидов се грижи за джелатите, които са изпратени на почивка във Владивосток.
Джевджет бей стига до Христо Стефков и Мерджана. Те са арестувани и им е приписано убийството. Малко преди да увиснат на въжето, султанът ги помилва. И на свобода обаче не се отказват от живота си на наемни убийци и скоро на свой ред са убити по време на атентат, извършен пак от тях.
