Куполът на храма преди (вляво) и по време на пожара (вдясно)
07 Февруари 2012, Вторник
Голяма беда сполетя бесарабските българи. Не, не само бесарабските – българите изобщо! В нощта на 25 срещу 26 януари
Автор: Райна Манджукова
се запали светинята на православието в Бесарабия – храмът „Свето Преображение Господне“ в град Болград.
Съдбата ми бе отредила първа в България да науча тази страшна новина. За да се запечатат завинаги в съзнанието ми тези първи дни от новото летоброене. Защото десетилетия напред в народностната съдба на бесарабските българи хронологията на събитията ще бъде определяна като «преди» и «след» пожара...
26 януари 2012 г.
Ден като всички други. Ставам късно, защото си лягам късно... Правя си голяма чаша кафе, хвърлям бегъл поглед в тефтера със задачите на деня, загръщам се в любимия плюшен халат и сядам на компютъра – за да видя какво съм проспала последните 4 часа...
Още преди да са се заредили абв-то и фейсбукът, в слушалките се чува познато пиукане и долу вдясно изскача иконката на скайп-съобщение с името „Тоня“.
Зарадвах се! Тоня Иванова е с ученичка на сестра ми, а и ни свързват много години приятелство. Отдавна не се бяхме засичали с нея в глобалната мрежа. Но още преди да я питам „Как си?“, на екрана се появяват трите думи, които няма да забравя някога: „Гори съборът в Болград“!
КАКВОООО? (това съм аз, макар че зная, че да пишеш с главни букви е признак на истеричност…)
Не помня какво ми написа Тоня още… Веднага се зарових в украинските сайтове за някаква информация. Намерих някаква мижава бележка. После още една, със снимки… Нямаше грешка – прекрасният болградски събор гореше…
Кръстосвах апартамента с телефона в ръка, с пресъхнали от безсилие устни и се разкъсвах между желанието да звъня на всички познати журналисти и страха, че най-вероятно повечето от тях ще търсят някаква сензация, което в случая е равносилно на богохулство. Но България трябваше да научи тази страшна вест!
1820 – 1833 г. Историята на Трипрестолния храмът «Свето Преображение Господне», наричан перлата на Бесарабия, е не просто част, а може да се каже – най-романтичната, най-духовната, най-поучителната частица от историята на установяването на българите по земите на Бесарабия.
Тук, в южната част на междуречието на Прут и Днестър, в Буджакската степ, в началото на XIX в. правителството на царска Русия заселва бежанците, спасяващи се от жестоки насилия на Портата. През 1808–1813 и 1828–1831 г. са настанени повече от 9 хил. семейства, или над 50 хил. човека.
На 12 май 1820 г. в дървената църквичка на с. Табаки в присъствие на кметове и представители на всички създаващи се 57 селища бил обнародван специалният Указ «За поселването на българи и други преселници отвъд Дунава…» от 29 декември 1819 г., с който върху тях се разпространявали всички права и привилегии на чуждестранни колонисти.
«Българското общество, трогнато чак до сълзи, желаейки да докаже своята искрена радост, а също така благоговение пред царската милост, е решило: на мястото на бедния храм, в който то е получило своята грамота, да се изгради събор за сметка на българския народ, поселен в Бесарабия, в който те, техните деца и внуци винаги биха могли да благодарят Бога за спасението си от окончателно разоряване и унижение и да се молят за щастието на Русия...»
Било взето решение този ценен документ да се пази вечно в олтара на същата църква. И българските преселници в Бесарабия още от първия ден пристъпили към събирането на парични средства и други пожертвувания за неговото изграждане. За величествения храм-паметник бил избран проектът на известния руски архитект Аврам Мелников.
Бесарабският владика с резолюция благословил началото на строителството и на 29 юни 1833 г. в центъра на младия град Болград на голям квадратен площад с площ 14,5 хил. кв. м. И. Н. Инзов и протойерей Василий Пуришкевич положили първите камъни във фундамента на трипрестолна каменна църква на Преображение Господне, Събора на Предтеча Йоан Кръстител и Събора на Архангел Михаил.
26 януари 2012 г. Късният следобед… Стоя отвън пред телевизия СКАТ и паля цигара от цигара с надеждата да се успокоя и да прочета най-накрая петте реда текст за репортажа. А наоколо е толкова красиво под целомъдрието на белия снежен покров. Но на мен снегът ми чернее. Някъде от изток долитат сажди от срутилия се вече купол на Храма. Снежното безмълвие е разцепено от тътена на падащия Кръст… Днес е първият ден от новата история на Храма…
1833 – 1838 г. Строителството трае малко повече от 5 години. В строежа взимат участие над 10 хил. работници от преселниците. Материалите – варовик, ломен камък, алабастър, вар, са доставяни от кариерите, открити в българските колонии Девлет Агач, Ташбунар и наблизо до Болград. Цветните мраморни плочи са закупени от чужбина, а металните решетки, варак, цветно стъкло, кръстове, камбани – от Москва, Тула и други места на вътрешни руски губернии.
2012 г. Учителката по български език в Болградската гимназия Наталия Кара с няколко думи изрази чувствата, които са изпитали на 26 януари преподавателите и учениците на това българско училище в далечна Украйна: „Осиротяхме изведнъж всички... Величественият храм, който всеки ден ни посрещаше и благославяше за добри дела, угасна!
Това е трагедия за всички нас, за всеки отделен ученик и неговото семейство. Едвам удържахме децата да не гледат от прозорците на гимназията как пада кръстът и как се срутва куполът. Малките се ужасяваха, по-големите плакаха от безпомощност и съзнанието, че с нищо не можем да помогнем. Всички се питат: Как ще живеем по-нататък? Всеки го преживява като огромна лична трагедия. Чудим се как Храмът е могъл да устои на толкова революции, войни, а при нас по най-нелеп начин го изгубихме. Ще ни простят ли нашите предци и нашите внуци“.
Причините за трагедията тепърва се изясняват, но потомците на онези, които преди да построят собствени жилища, са давали пари за Храма; на тези, които са го опазили в дни на тежки изпитания – днес вече виждат в мечтите си позлатата на възкръсналия от пепелта Спасо-Преображенски събор. Защото светинята трябва да се възстанови. Тя е на всички българи и поколенията след нас трябва да я познават такава, каквато са ни я завещали дедите ни…
