Датата е 10 март 1941 година. Привечер. Истанбул. Около 60 дипломати от английската легация в София са пристигнали
Автор: Борис Цветанов
след скъсването на дипломатическите отношения. Настаняват се в най- луксозния хотел на Босфора „Пера палас“...
На другия ден пресата съобщава:
„Оглушителен гръм, ясен пламък, парчета от дърво и стъкла, големите полилеи, откъснати от тавана, се разбиват на пода, натискът от експлозията изхвърля хората като кукли, пръсва прозорци и през тях ги изхвърля на улицата. Холът в хотела е в развалини. Въздушната вълна изблъсква из релсите един трамвай и го обръща...“. Авторът е разследващият журналист Алфред Герик, написал през 1943 г. бестселъра „ГПУ на Балканите“.
„Късове мазилка се откъснаха от тавана. От всички стаи на хотела тичаха ужасени хора, крещейки на всевъзможни езици: „Германците дойдоха! Въздушно нападение!“ Картината беше неописуема. На мястото, където беше струпан багажа на чиновниците, видях огромна дупка на пода, горе на тавана имаше още една...“ – разказва Джордж Рендел – дипломат от кариерата, бивш вече пълномощен министър на Великобритания в България.
„Европа прес“ в кореспонденцията си от Истанбул с дата 11 март 1941 г. е лаконична: „Малко преди осем часа вечерта страхотен взрив избухна в „Пера палас“. Пожарната команда едва успя да го угаси“.
Взривът отеква на улица „Мешрутиет“. По нея обратно към „Пера палас“, след като е настанил част от дипломатите в „Алп хотел“, пътува Стенли Емръбли. Той е професионален разузнавач, веднага разбира какво става – избухнал е един от двата съмнителни куфара, които той е забелязал на гарата в София.
Собствениците им така и не са открити, но посланик Рендел решава, че са на въздушния аташе майор Гравлей, който бил заминал спешно за Белград. Съдържанието на куфарите не събужда подозрение – ризи, брой от турския вестник „Република“, сухи електрически радиобатерии...
За Ембърли вече нямало съмнение – това са подхвърлени куфари с адски машини. А той току-що е оставил единия от тях в „Алп хотел“. Връща се по най-бързия начин, грабва куфара и тичешком го хвърля в изоставения кладенец в задния двор на хотела. Благодарение на водата, адската машина не избухва и така се установява онова, което разузнавачът предвижда.
Първото подозрение на полицията, заела се с разследването е, че това е дело на българските тайни служби.
Но сериозните анализатори обръщат поглед към Берлин. На 11 март агенция „Велтпрессе“ е упълномощена да заяви: „Този атентат е дело на самите англичани, които искат да дискредитират България и Германия“.
Рецептата на Гьобелс не хваща място. Американският пълномощен министър в София Джордж Ърл – самият той професионален разузнавач, излиза с декларация за добросъвестното изпълнение на задълженията на българската полиция.
Световни коментатори открито обявяват атентата за дело на Гестапо. На 14 март „Форин офис“ получава доклада на Рендел: „Ясно е – пише той, – че в багажите на легационните чиновници са били поставени мощни бомби. Но още не се знае как са подхвърлени куфарите, вероятно са били донесени в легацията...“
Сензацията постепенно заглъхва. И досега си остава загадка. А се касае за една от най-големите провокации на Гестапо към България.
Нареждането е дадено от Хайдрих и Химлер и е дело на най-важното от дузината гестаповски бюра в София, за които „Десант“ вече писа. Това на „Шипка“ 14, ръководено от професионалния разузнавач Ритер.
По правило гестаповските бюра не поддържат контакти с политическите тайни служби, но Ритер е близък с тогавашния директор на полицията Христо Драголов. Двамата са постоянни посетители в луксозни локали.
Целта на провокацията е била да дискредитира България и да се стигне, ако е възможно до обявяване на война от Великобритания срещу страната ни. Най-малкото се е смятало да се стигне до размяна на ноти, да се предизвика правителствена криза и на власт да дойдат ултрадесните, представени от водача на българските легиони генерал Христо Луков. Ситуацията хич не е за подценяване, като се има предвид, че Уинстън Чърчил отдавна гледа под вежди България.
Атентатът обаче е само звено от веригата на голям заговор.
Специалистите от Гестапо залагат на народопсихологията на англичаните. Ведно с взрива в турския хотел, е планирано отвличане на емблематичния служител в английската легация Владимир Гриневич, като и за това идеята е вината да се хвърли на българските тайни служби.
Гриневич е руснак, емигрант, женен за англичанка, дълго живяла в България, и така получил английско поданство. Назначен е за завеждащ паспортния отдел в Английската легация на ул. „Фердинанд“ 69. Това е прикритието на един от най-добрите резиденти на „Сикрет сървиз“.
Ритер търси съдействие от Драголов Гриневич да бъде отвлечен и изпратен на първо време във Виена, а от там – в Берлин.
И тук Гестапо удря на камък. Официално се установява, че Гриневич пътува с първата група дипломати, напускащи София. Стига обаче само до Свиленград. И изчезва яко дим.
Преди да си замине от София, Рендел прави официални визити на царя и на премиера Богдан Филов. „Изчезването на Гриневич – заявява посланикът, – е метод, който се прилага само в нецивилизовани страни. Англосаксонците са сантиментални и често пъти малки работи могат да имат големи последствия... Великобритания вече е обявявала война за отвлечен неин поданик...“
В това време Ритер вече е подготвил атентата. През една нощ влиза през тайния тунел под улицата в гаража на легацията, благодарение на нареждането на Драголов към началника на контрашпионажа Андрей Праматаров. Това е и пътят към разгадаване на мистерията за озоваването на чуждите куфари сред тия на английските дипломати.
Можем само да гадаем какво повече е знаел Рендел. В легацията тогава са работили най-малко двайсетина професионални агенти на „Сикрет сървиз“. Като най-добри са полковник Александър Рос, пресаташето Норман Дейвис, приятел на Ян Флеминг и бъдещ баща на Джеймс Бонд (Дейвис е един от прототипите на агент 007) и една Мата Хари – дъщерята на посланика Ана Рендел.
Може професионалният разузнавач Джордж Рендел да не е бил наясно с всички подробности, но все нещо е знаел, защото в мемоарите му „Мечът и маслиновото клонче“ на дипломатически език има едно странно изречение: „Вероятно двата куфара са били донесени в легацията и са били оставени между другите куфари на персонала...“ А това по никакъв начин не може да стане през официалния вход.
И тъй като сме на момент разчитане на дипломатически език, ще надникнем и в загадката „изчезването на Гриневич“. По този повод Рендел пише: „Жената и децата му не можаха да научат нищо за него и го смятаха за мъртъв до края на войната...“
На дипломатически език това означава, че не е било така след войната...
Гриневич се изпарява като дим, след като е бил пред очите на дипломатите и агентите на Гестапо до Свиленград. В самия Свиленград Гестапо си има свой филиал, ръководен от българина Борис Николов.
Гестаповци точат зъби на Гриневич, но не го получават. В същото време той е издирван като апетитна хапка за съветското разузнаване. Вдигнали са му мерника и от Толстоевия фонд – зле прикрита организация на белогвардейското разузнаване с бази в Ню Йорк и Париж.
А сега за първи път ще разкрием тайната.
И гестаповци, и всички останали тайни служби са изиграни от суперполицая на всички времена Никола Гешев. Той е човекът, който, подготвяйки двойник на Гриневич, му осигурява убежище в Австралия. Разбира се, срещу услуга, която обаче сега не е обект на нашето внимание, но е в основата на смятаната за една от най-големите шпионски операции на Втората световна война, известна като „Случаят Цицерон“.
Но за това – друг път.
Провалът на провокацията не попарва копнежите на ястребите в Берлин и София за създаване на ситуация, която да вкара България в огъня на действителната война. В пълен ход започва нова голяма провокация... Шест месеца по-късно се планира взривяването на напусналите Берлин съветски дипломати, като този случай е залегнал в основата на един от епизодите на „На всеки километър“, носещ заглавието „Насрещни влакове“.
