Димо Киряков вече рядко влиза в работилницата си, за да майстори каруци
05 Октомври 2011, Сряда
Затрептяват листата на салкъмите, разнищят се между тях като паежина лучите на месеца и през прозорците, като роса на топъл дъжд,
Автор: Пламен Николов Снимки авторът
нахлуват звънливите звуци на колелетата... прогърмява надолу по надолнището, млъква пак за малко и най-после, излязла на равното тръгва бързо и запява... нещо говорят и тия челичени звуци, които звънят в нощта, разхвърчават се изпод колелетата, летят като бели птици, провират се измежду листата на салкъмите, идат заедно с лучите на месеца, спират се на прозореца...”
Познахте го, нали? Безсмъртният Йовков разказ „Песента на колелетата”, увековечил един от традиционните за Добруджа занаяти – коларството. В продължение на векове майсторите са изработвали каруци, с които добруджанци са се придвижвали и са прибирали плодовете на благодатната равнина. В Добруджа днес все по-рядко се чува песента на колелетата.
И не само заради автомобилите, изместили конския впряг и магарешката каручка. А и защото съвременните талиги са с гумени колела. Ненужен е вече майсторлъкът на Сали Яшар, безсмислен е вече неуморният труд в работилниците на майсторите каруцари. Безполезни са и челичените дискове, в които се криела тайната на възпятата от Йовков мелодия.
В община Балчик са останали трима майстори на каруци. С един от тях – Димо Киряков се срещаме в с. Църква. Срещата ни бе по идея на Костадин Костадинов – внук на майстора. Като дете той помагал на дядо си в направата на каруци – подавал инструментите, хващал се дори сам да прави някои от елементите на впрегатното возило.
Така занаятът векове наред се предавал от майстор на калфа, от баща на син, от дядо на внук. Но тази традиция остава в миналото. Както и занаятът на бай Димо.
Историята на 74-годишния мъж е съвсем обикновена. Започнал да работи на 14-15-годишна възраст. После отишъл в Добрич, там чиракувал при майстора коларо-железар Жельо Петров и станал калфа. След това в Оброчище доизучил тънкостите на занаята при друг майстор – каруцаря Иван Дуката. След казармата потърсил работа в корабостроителницата във Варна.
Но там не искали коларо-железари, а машинни ковачи. Принуден бил 11 месеца да работи като докер на пристанището. Началник на цех във варненската корабостроителница му помогнал да започне работа и да упражнява овладения още в юношеските години занаят.
През 1966 г. отишъл да работи в мината в Оброчище – пак като ковач, после и като крепач. Многократно е обявяван за ударник, носител е на медали за трудови заслуги, бил е и герой на социалистическия труд.
Каруци започва да майстори след като се пенсионира през 1989 г. С инструментите се снабдил, когато майсторът, при когото чиракувал – Жельо Петров, починал. И той помолил неговите близки да му ги дадат, вместо да ги изхвърлят. Така продължил занаята, който днес отмира и е на пък да остане в миналото. И в Йовковите разкази...
Иначе през всичките тези години от цялата околия се стичали хора при бай Димо да поръчват каруци и да поправя счупените талиги. Ремонтирал и файтоните, които лятото разхождат туристите из Албена.
Старият майстор „извайва“ каруцата от първия до последния й елемент. Най-сложно се правят колелата. Те са най-деликатната част – върху тях пада тежестта и най-лесно се трошат. Затова и там най-голям майсторлък се иска. Сандъкът е лесна работа – прави се с обикновен ъгъл. Дингилът е носещата ос отдолу.
С балантията закрепваме и бърджика – дървените части. Слагат се и бутчета на колелата, за да могат да се въртят. Така простичко и със своите майсторски термини бай Димо обяснява направата на каруцата. И ни повежда към работилницата.
Минаваме край воденичен камък, върху който с канджи стяга колелата за каруцата.
Поставя готово колело на работната маса. „Тая главина е метална, пробивам дупка на бормашината. После с конусно кепче правя дупката и набивам канати – обяснява майсторът. – След това слагам халките, обръщам колелото и с шублера измервам, правя пармаците и ги набивам“. Разбираме, че пармак се наричат дървените спици. Едно колело има 12 пармака.
Всеки от тях се обработва прецизно, рендосва се на ръка с рукан. След това се поставя обода – кръглата част на колелото. Прави се от ясен – дърво, което се намира в изобилие в разположената недалеч от Църква местност Балтата. Ободът се поставя върху пармаците. За задните колела той е с един размер по-голям, за предните – с друг. Дървото се нагрява и му се придава желания размер.
Разбираме още, че за направата на една каруца са нужни около два месеца. А през ръцете на бай Димо са минали стотици…
Но днес майсторът от Църква вече няма работа. Рядко – по един-два пъти в годината, го търсят за поправка на каруца. Отива си занаятът, въздъхва бай Димо. А внукът му Костадин Костадинов споделя, че ще поръча на дядо си да му направи последната си каруца. Защото иска децата му поне веднъж да чуят песента на колелетата.
