До 1989 г. за нашите сънародници по света почти не се говореше. Те бяха в графите „изменници” и „безродници”,
Автор: Георги Николов
мислещи само как да подриват устоите на социалистическата родина. Днес диаспората впечатлява както с внушителния брой българи, трайно заселени във всички континенти, така и с националната си памет, обществени и културни изяви, с водещи личности в областта на политиката, икономиката, духовността на съответната страна. Самоопределящи се като българи – второ, трето, четвърто поколение. Но... българи.
Под перата на част от тях са създадени, създават се и сега, книги с висока художествена стойност. Този процес започва още в лоното на земляческите дружества в Латинска Америка, САЩ, Европа, Австралия.
Прераснали с времето в компактна диаспора: едновременно отворена за интеграционните процеси на съвремието си с народа в държавата, където пускат корени. И грижливо пазещи спомена за България с фолклор, история, лични житейски спомени и надежди.
Още в 20 в., едновременно с периодичния български печат се появяват и книги. Някои от създателите им са забравени и непревеждани у нас. Други остават встрани от полезрението на литературната история по различни причини.
Нека споменем сред всички, заедно с популярните, Борис Шивачев, Матвей Вълев, Страшимир Кринчев, още Самуил Стрезов, Петър Моллов, Стефан Кинчев, Стоян Христов, Тодор Колев, Стоян Данев, Тодор Ценков и т.н., като някои вече не се завръщат у нас.
Изключително интересни са процесите на преливане на български творчески имена от Бесарабия в румънската литература. И страниците на „румънските“ български писатели – Йоан Сулаков, Киро Нанов, Стоян Тудор, Панайот Станчов-Черна, Мария Радианов, Антон Лебанов, Васил Агура, Ана Булгаре, Никифор Крайник, Йон Добри, Владимир Каварнали и редица други.
Не ще се спираме на творците ни в пределите на бившия СССР – тема, сама по себе си мащабна. Нека мимоходом споменем Димитър Марков, Никола Фуклев, Александър Власов, Иван Гедиков, Иван Мавроди, Георгий Журжер... Да не пропуснем също Божен Олсомер от Швейцария...
След 1989 г. стана възможно съвременни български автори да пребивават в родината си и тук, у нас, да печатат книгите си. Като разбира се, ги издават и в странство. Някои са обединени в Съюз на българските писатели в САЩ и по света с председател Георги Витанов и седалище в Чикаго.
В Европа носители на престижни награди са Здравка Владова-Момчева, Николай Левков, Тончо Карабулков, Мона Чобан – не можем да изредим всички, а популяризирането им предстои, както предстои да видим на литературната сцена все по-нови и по-млади имена.
Думата ни е за друго: че писмовната продукция на сънародниците ни по света като количество и качество има правото на свое самостоятелно място в литературната ни история. Със свой център на българската книга по света, но със седалище у нас.
При това самостоятелен център, който няма да се размие като кръпка, пришита върху рухото на някой столичен културен институт с неясно финансиране, програма, а още повече пък – с бъдеще. Той трябва да бъде в исторически град като Велико Търново и да има своя материална база и бюджет.
За да се превърне в информационна банка за литературната продукция на български писатели, трайно живеещи в чужбина. Да поддържа контакти с тях. Да получава и съхранява книгите им, биографичните им данни, снимки, отзиви на световния печат за написаното от тях.
Да организира творчески представяния и да популяризира новоизлезлите им книги. Да има свой статут, културна програма и самостоятелност на работата си. Свой архив и библиотечен фонд. С възможности за кинозаснемане и техническо обезпечаване за информационен обмен с диаспората.
Към него да се роди литературен музей и поне веднъж годишно да излиза печатен бюлетин – какво е излязло, къде, какво е свършил центърът, с кого и т.н. Иначе казано – става дума за националната ни памет по света, която трябва да се съхранява без прекъсване и паузи.
Защото епизодичните дарения на свои творби, които правят писателите на библиотеки у нас и случайните представяния на отделни имена, са вид мероприятийност, която се забравя. Това не трябва да се допуска, защото паметта не е стока и не може да се купи.
А да се загърбва е престъпление. Тук е мястото на българските държавни институции: Президентство, МВнР, Министерство на културата, Министерство на образованието, Министерство за българите в чужбина...
Живеем в дни на отказ от национални ценности. На безродност и размиване на българската идентичност. В дни, когато културата ни съвсем открито е сритана в ъгъла на нечия чиновническа канцелария, за да отвори място на сурогати и съмнителни „световни“ ценности. Над тая картина се тиражира лъжа, че пари за култура няма.
Има.
Но са в ръцете на хора, които не разбират и не се интересуват от култура. И защото са убедени, че около личното им „аз“ се върти светът.
Та, без да се отклоняваме от темата убедено ще кажем – пари за култура, ако има разбиране, ще се намерят. Могат да се намерят и за такъв център. Той ще има дълговечен живот. Защото българската литература е орисана с плодна дълговечност.
Все пак ще припомним на случайните прелетни птички в нашия обществено-политически делник, че преди да правим мили очи на Европа, трябва да обърнем взор към убедителното ни културно, писмовно присъствие по света.
Той съди за нас по националната ни памет и по отношението ни към носителите на художествени ценности днес. Иначе казано – и по националното ни самочувствие. Другото е самоизмама. Център на българската книга по света трябва да има и ще има. Защото в идеята му тупти нашето сърце по всички краища на планетата.
Със имане на пари и с нямането на пари България е съществувала векове, ще я има и в бъдеще време.
