Май само земеделският министър Мирослав Найденов се радва на утвърдения стандарт
19 Май 2011, Четвъртък
ГЕРБ се проваля и там, където уж полага усилия. Осъдени няма, магистралите са химера, един по един се пукат балоните и на земеделския министър Мирослав Найденов.
Автор: Илияна Христова
Гръмко рекламираният стандарт „Стара планина” е пред грандиозна издънка. Продуктите с това лого просто изчезнаха от магазините.Причината е, че месарите отказват да ги произвеждат, а търговците да ги продават. Те пък пасуват, защото няма кой да купува тези храни.
Потребителите отказват да дават пари за тях. Проверка на „Десант” из търговските вериги в големите градове показа, че изделията липсват по рафтовете или са в минимални количества. В "Кауфланд", „Билла” и "Карфур" ги няма.
Стандартът „Стара планина” бе въведен миналото лято и трябваше да гарантира 100% месо в продуктите. Напук на очакванията, те не се оказаха чак толкова скъпи, различните видове кайма и колбаси превишаваха с не повече от 2-3 лв. досегашните.
Липсата на потребителски интерес показва две неща - хората тотално обедняха и пестят всяка стотинка, а и нямат вяра на производители и държава. Правилно, след като
най-дълбоко пазената от Найденов тайна е,
че в България не съществува лаборатория за изследване на месото. Министърът може да приказва каквото си иска, да дуе всякакви мускули, но просто няма как измамниците да бъдат хванати. За какво му бе стандарта тогава, за какво качество и контрол говорим?
В опит да си прави пиар и да шантажира производителите Найденов сам помогна за провала на начинанието. В началото бяха фанфарите – обикаляше магазините, раздаваше интервюта, разправяше, че дори собствените му деца отвикнали да ядат качествено месо, поради което не го различавали от ментетата.
Още тогава хората видяха лъжата и суетата в действията му. Но големият гаф дойде, след като набеди четирима производители за добавяне на соя в саламите. Проверка в германска лаборатория показа, че в пробите на три от тях соята е под минималния праг, а четвъртият въобще не е прибавял съставката. Точно тогава стана ясно публично, че у нас няма къде да се изследва месото.
В момента фирмите, които са се вписали като производители по стандарта „Стара планина”, са 47. Те не стигат за снабдяване на националната мрежа. В началото бяха 143. „Отказахме се да зареждаме, защото тези стоки не се продават, а трайността им е по-малка от другите”, оплака се търговец от Перник.
„Производството на малки количества не си струва, стандартът се компрометира, хората нямат пари”, призна русенският производител Пламен Чобанов. Фирмата „Сами М” обяви още през ноември, че спира изделията по стандарта.
Данните на дружеството показаха, че след първоначалната залисия интересът на потребителите спаднал със 70%.
Сметките на търговци и производители сочат, че за да покриват разходите, трябва да повишат неимоверно цените. Но тогава съвсем никой няма да купува. Така пазарът сам отхвърли начинанието на Найденов, което очевидно бе безсмислено.
Подобен провал се задава и с хляба.
За него пък уж бе въведен стандарт „България”. Плановете предвиждаха в средата на април магазинната мрежа да се наводни с качествен хляб. Но го имаше само в София, колкото телевизиите да направят рекламни репортажи.
Причината отново бе, че производителите не проявиха интерес. И пак гръмките обещания са в противоречие с пазарната логика – хлебарите в България са много, част от тях са в сивия сектор и поддържат ниски цени. Качествен хляб, с малка трайност, би имал по-висока себестойност.
Той няма как да издържи на конкуренцията. Преди да въведе стандарта, правителството трябваше да помисли за ликвидиране на нелегалните производители.
Може би вече всички са забравили, но първият стандарт, който въведе Мирослав Найденов, бе за млечните продукти. Така и не се появи човек, който да каже, че сиренето и кашкавалът са станали по-качествени.
Луд умора няма. Тези дни стана ясно, че се готви още един стандарт – за лютеницата. "Целта е запазването на традиционния й вкус”, прокламира шефът на Агенцията по храните Йордан Войнов.
Лютеницата щяла да бъде от български домати, но с вносно пюре, без консерванти, но пък с нишесте. Резултатът отсега е ясен – Найденов и Войнов ще се тупат в гърдите, купената лютеница ще е кофти, а българите ще си правят домашна. Така ще е, докато на някои управник му светне под шапката, че не стандартите са проблем, а безпаричието на хората.
Плащаш и получаваш
Важен е още един въпрос, малко встрани от темата, но пък интересен. Когато се говори за държавен стандарт, независимо за какво, логото, което се поставя върху продуктите, струва пари. Те постъпват по сметката на съответната браншова организация – за „Стара планина” в Асоциацията на месопреработвателите, за лютеницата – в тази на зеленчукопрозводителите, дори емблемата „Препоръчана от Съюза на стоматолозите” върху пастата за зъби се заплаща. Така волно или не, щампата за качество се превръща в сувенир – плащаш и получаваш.
Гореописаната подробност не е известна на повечето потребители. И е редно, наред с „Препоръчано от...”, върху логото да се добавя и „Платено на...” За стандарта „Стара планина” цената не е голяма – 120 лв. на година. Но възниква въпросът, защо въобще съществува и не е ли сложена по меркантилни подбуди – имиджът, който носи марката за качество, да бъде изтъргуван добре.
