На 11 май Българската православна църква чества паметта на светите братя Кирил и Методий, чието дело – създаването на старобългарската писменост –
Автор: Стоян Георгиев
ляга в основата на т. нар. „преславско-славянска цивилизация”, изградена и утвърдена от усилията на св. княз Борис І – Покръстител, цар Симеон Велики, от учениците на солунските братя св. Климент Охридски, св. Наум и св. Ангеларий, както и от техните възпитаници Йоан Екзарх, Константин Преславски, Черноризец Храбър и много други.
Удивително чудо е един народ да оцелее пет века под чуждо иноверско робство, изпълнено с ужаси и варварство, и да устои на непрекъснато стоварващите се върху му фатални превратности на съдбата. Кое го е крепяло, на какво се е уповавал, на какво се е надявал, когато се е изправял пред горчивите изпитания на историята?
Отговорът е пред нас, но ние толкова сме се отдалечили от всякакъв стремеж да опознаем собствената си историческа участ в цялост, та всичко в нея ни изглежда странно и чудновато. Свикнали сме да я мислим и разнищваме на парче, а всичко е така свързано и взаимозависимо, че логиката му надминава дори математическите закони на битието.
Освен това епохата на княз Борис І като че ли започна да се неглижира и забравя в полза на някакви измислици за нашия прабългарски произход. Напоследък се навъдиха всякакви непотвърдени от фактите легенди и басни. Нароиха се и доста тантристи и върли последователи на колобри и чъргубили с плитки по бръснатите глави, та вече се питам дали цялата ни нация не трябва вкупом да се втурне към лудницата.
На 2 май беше светият ден от кончината на княз Борис І. Никой не я отбеляза. Това е все едно евреите да забравят за Мойсей, французите – за Карл Велики, гърците – за Перикъл, италианците – за Октавиан Август, а русите – за Петър Първи. Да, но ние не само забравяме такава светла дата, но и хич не искаме да я знаем. А като не искаме да я знаем, не можем да си дадем отговор на основни и съдбовни въпроси за нашия път през времето. Още повече, че все още нямаме никаква стройна философия на родната ни история.
Но все пак има хора, които бдят над българската нация. И те със сигурност ще ни отговорят на въпроса за духовния ни стожер, за нашата опорна точка, която ни удивлява и днес при повсеместния геноцид над отечеството ни.
Най-верният ориентир в тази насока ни е дал видният руски византолог, славист и приятел на България академик Дмитрий Лихачов, който заявява: „Дейността на светите братя Кирил и Методий и онази държава на духа, която те създадоха, имаха значение за запазването на българската народност, а впоследствие на нацията, за нейния културен подем и развитие, имаха значение за цялото славянство”.
Ето в тази „държава на духа” е разковничето на нашия отговор. Тя е пречупила византийските коварства и кървавия турски ятаган, тя е устоявала в нетърпими и невъобразими страдания и изпитания и е крепяла народностното ни съзнание. Защото, както пише нашият виден възрожденец преп. Софроний Врачански: „Сос такава е скопост световното царство – никоги никому не е твердо и не стои у еднии руце...”.
Над постоянно менящите се социално-политически строеве, над времето и пространството сияе вечно в съкровищницата на нашата национална слава великата „държава на духа” на светите братя Кирил и Методий, крайъгълният камък на нашата култура и държавност, на нашата вяра, любов и надежда.
Нали тъкмо на техния подвиг в името на просветата и възраждането на народа ни Константин Преславски посвети едни от най-вдъхновените и възторжени слова в старобългарската поезия:
Голи са без книги всички народи,
не можейки да се борят без оръжие
с противника на нашите души,
и готови за плена на вечната мъка.
Аз пък казвам: голи са без жаждата за знания душите ни и зъзнат от студа на невежеството. Непросветеният народ, отчужденият от собствената си духовност и култура, убиващ собствения си език, ерозирайки го ежедневно с чуждици и латиница, незнаещ и безхаберен към своята история, непочитащ своите национални герои е обречен на гибел и забрава. Неслучайно китайският философ Конфуций, като видя, че пред родината му се изправят неумолими проблеми, се обърна към древните писания и истории, за да съхрани духа на народа си.
Какво правим обаче ние днес? Нима се занимаваме с делото на светите солунски братя, нима го изучаваме, пропагандираме и популяризираме? Тук не говоря за специалистите филолози и историци, а за своите съотечественици.
Как те осмислят този велик национален празник? Не минава ли и той по инерция през богатите трапези и веселите лакърдии? Нашият гениален поет Христо Ботев беше писал за подобни чествания на този свят ден следното:
„У нас на тоя праздник патриотите четат слова и речи, разказват за заслугите и деятелността на светите мъже, предъвкват и кълчеват историческите и съвременни истини, играят народни игри, пеят „народни” песни, пият, ядат и се веселят... Какъв срам и присмех за паметта на ония, които така енергично и самоотвержено са работили за ползата и за свободата на нашия народ!”.
Да се надяваме, че тази вечна история вече няма да се повтаря и ние ще отдаваме заслужена почит на нашите велики славянски учители както подобава.
