Пирдопски комита изучава българските почви


Пирдопски комита изучава българските почви
Кратовската чета
13 Ноември 2010, Събота


Някак си е странно човек да си представи един учен в ролята на комита. Не че мнозина от българките революционни дейци не са били твърде образовани за времето си хора. Но един истински академичен ум, с интереси в научната сфера и впоследствие станал родоначалник на цяло научно направление у нас, е наистина труден за възприемане феномен. Но, както казват, неведоми са пътищата Божии...

Именно такъв е случаят с първият български почвоизследовател, поставил



Автор: Диана Славчева

основите на почвознанието в нашата страна. Става дума за видния учен Никола Пушкаров, който през 1911 г. разкрива Агрогеологическа секция към Централната земеделска станция на Министерството на земеделието, която по-късно прераства в Централен земеделски изпитателен институт с отдел „Почвознание”. А днес е известна като Института по почвознание „Никола Пушкаров”. Същият този изявен деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация публикува през 1931 г. и първата почвена карта на България.

Той е роден на 14 декември 1874 г. в Пирдоп, който по това време се намира в границите на Османската империя. След завършването си на гимназия в София, две години учителства в пирдопското село Мирково, а след това изучава естествени науки в Софийския университет, откъдето се дипломира през 1901 г. По съвет на своя учител Тодор Влайков за известно време става даскал в родния си град.

Още докато е гимназист юначният младеж живо се вълнува от борбата за освобождението на Македония и през 1885 г. избягва от къщи и отива пеша в София с още двама свои съученици с идеята да се включат в някоя „комитетска” чета. Пътьом две нощи преспиват в метоха „Св. Петка”, но е открит от по-големия си брат Стоян Пушкаров – офицер-кавалерист, преди да реализира това си хрумване и е върнат обратно в Пирдоп. Вече завършил университета Никола е непреклонен, че трябва да се включи в македонската революционна борба и по съвет на Гоце Делчев заминава като учител в Българското педагогическо училище в Скопие. Там той става член на ВМОРО и получава задачата да укрепи Скопския революционен окръг, като междувременно е избран за негов председател. Тази организация, която непосредствено преди въстанието е преименувана в VІ въстанически окръг „Овче поле”, е съставена предимно от учители и той хвърля усилията си да привлече в нея представители и на други прослойки от българското население в околностите. Негова е заслугата в Скопската революционна мрежа да се включат много занаятчии, търговци и селяни.

Само че оръжието не достига за цялото население. В своите спомени за това време войводата разказва: „Тогава аз дойдох в София да взема динамит, бомби и 10-20 души опитни хора. Това беше през великденските празници. Върнах се назад с чета от 18 души като неин началник. В София стоях почти два месеца та се завърнах в началото на юлий. Бях служил войник преди да постъпя във военното училище при брата си, офицер, та все по нещо разбирах”. Четата на Никола Пушкаров пренася и 100 кг динамит и 200 бомби.

На 17 юли 1903 г. в Кратово се състои конгрес, на който присъства неговата чета и кратовската чета на войводата Диме Стоянов-Берберчето. Двамата войводи изработват план за въстание, в който, покрай другото, планират да хванат главния инспектор на Румелийските вилаети Хюсеин Хилми паша, който в това време обикаля из Скопско.

На 1 август четата на Пушкаров взривява жп линията Скопие-Солун при Новачани и дерайлира военна композиция с 32 вагона, превозваща войска срещу въстаниците в Битолско. На 3 и 5 август съответно, нападат лагера на турско отделение, което охранява моста на река Вардар и водят сражение с аскера във Ветърския манастир. Няколко дни по-късно четата влиза в бой с турска войска и албанска потеря над Гюришкия манастир. На 20 август, притисната от преследвачите си, четата минава сръбската граница през Враня, където оставя ранените четници да се лекуват и усядат в Кюстендил. Никола Пушкаров сформира нова чета, с която навлиза в Македония към Крива паланка, а през октомври след сражение в Прелесия разбира, че не може да проникне по-навътре в Македония, заради струпаната многочислена турска войска и се завръща отново в България.

Никола Пушкаров разбира, че докато турската полиция го издирва, няма да може да отиде повече в Скопие. Той започва работа като учител в Пловдив, а по-късно учителства в София и Видин. С времето насочва интересите си и към научната работа, като се посвещава на проучването на почвените типове у нас и различната им потребност от наторяване. И въпреки посвещаването си на науката, той продължава да участва в живота на легалните македонски организации в България, като става редактор на организационния бюлетин „Свобода или смърт”. Този голям българин напуска този свят на 18 февруари 1943 г. в София, а родната му къща в Пирдоп днес е превърната в музей.

Не по-малко интересна е съдбата на неговата съпруга Славка Чакърова от Струга. Тя е родена в семейството на видния възрожденец и отявлен радетел на българщината Георги Чакъров – близък съратник на Димитър Миладинов и голям приятел на Григор Пърличев. През 1876 г. той е избран за български депутат от Охридско в Османския парламент. За него Симеон Радев пише в своите „Ранни спомени”: „Той бе човек образован, със смел дух и властна природа. На едно по-широко поле той можеше да остави, при свояте блестящи дарби, бележито име”.

Двамата славкини братя – Александър (Сандре) и Станислав Чакърови също са дейци на ВМОРО, а сестра й – Анастасия Узунова, е майка на известния революционер Христо Узунов. По време на Илинденското въстание Александър е член на Горското ръководство на Охридския революционен район. В мемоарите си стружкия главен войвода Милан Матов казва: „Сандре бе много известен и почитан както от българското население и интелигенция, така и от турските кръгове - властта... Държането на Сандре в училищните и църковни дела бе отлично. Той не държеше никога партийна страна, както обикновено ги имахме навсекъде, а мъчеше се да бъде всекога справедлив. Сред ръководните кръгове на ВМОРО Сандре бе крайно почитан, а мненията му уважавани”. Другият брат – Станислав, е член на околийския комитет на ВМОРО в Струга и като доброволец в Македоно-одринското опълчение, служи в Нестроевата рота на Кюстендилската дружина и в 7 кумановска дружина. Награден е със сребърен кръст „За военна заслуга”.

Самата Славка след завършването си на българската девическа гимназия в Солун става учителка в родния си град, където става основателка на женско дружество „Светлина”.

Когато в околността се сформира първата революционна чета, Славка тайно изработва нейното знаме – от едната страна от черно кадифе, от другата – от червен атлаз. Две години по-късно знамевезката прави двойно по-голям байрак, с избродиран от едната страна лъв, а от другата – мома във вериги и с разплетени коси. Това единствено по рода си знаме, което днес се намира във Военно-историческия музей, е признато за шедьовър от Илинденско-Преображенското въстание и е развявано от войводата Милан Матов. Също така участничките в Славкината женска група с платно от чеизите си ушили бельо за четниците и им оплели чорапи, а Славка извезала на калпаците им надписа „Свобода или смърт".

По-късно юначната българка заминава за Охрид, където отново започва да учителства. Там събира около себе си голяма група жени революционерки. Една от най-мащабните им акции е доставянето на голямо количество оръжие на четниците, което пренасят по време на сватбата на сестра й Елисавета, като пътьом ги складират в манастира „Пречиста”, недалеч от Охридското езеро.

От Охрид Славка се премества в Скопие, където се запознава с бъдещия си съпруг Никола Пушкаров и със Стоян Каблешков – брат на Тодор Каблешков и става секретарка на местния революционен комитет. В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание с група жени организира чрез лотарии, посещения на празници, именни дни и пр. събирането на парични средства за закупуването на оръжие. Самите учителки междувременно се обучават в стрелба с пушки по време на излетите си в околността. Когато Пушкаров заминава за България да събира чета, именно Славка му става заместник в работата. След разгрома на въстанието, тя се опитва да се върне в родния си град Струга, отново пренасяйки патрони и оръжие. Но е заловена на солунската гара, където е обискирана и арестувана. На съдебния процес срещу нея, на който присъстват огромна публика и представители на световния печат, тя се държи смело. Очаквайки да бъде обесена, Славка поръчала да й донесат най-хубавите й дрехи. Благодарение на буйните протести от България и чужбина обаче, след престой в турския затвор, тя е освободена и изгонена от родината си. Датата и мястото на нейната смърт засега остават неизвестни, но името на тази потомка на един славен революционен род и достойна съпруга на именития ни учен и бунтовник не бива да бъде забравяно.


Знамето, извезано от Славка Пушкарова, което днес се съхранява в Националния военно-исторически музей Александър (Сандре) Чакъров Георги Чакъров Къщата-музей видния български революционер и участник в Илинденското въстание на в родния му Пирдоп Никола Пушкаров

В категории: История , Горещи новини , Фоторазказ

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки