Все още е загадка защо държавният механизъм мачка собствения си народ, а толерира нахални и паразитни малцинства През годините на безкрайния преход от тоталитарно общество към парламентарна демокрация се наблюдава един от най-големите парадокси, на които някога сме били свидетели у нас. Българите, вместо да живеят по-добре, вече са на ръба на мизерията и оцеляването, а правата им на свободни граждани са по-ощетени и снижени, отколкото по времето на предходния режим. Но най-страшното е, че в някои райони на страната те се превръщат отново в безправна рая и са подложени на невиждана и нечувана дискриминация от депесарски феодали и цигански барони.
Автор: Стоян Георгиев
Как и защо се получава така, че държавният механизъм мачка собствения си народ в полза на нахални и паразитни малцинства, е една от най-големите съвременни загадки. Защо престъпният Хелзинкски комитет, начело с Красимир Кънев, защитава всеки развилнял се циганин, потрошил от бой някой възрастен българин или изнасилил някоя беззащитна старица, е напълно необяснимо. Необяснимо е как изперкали псевдоинтелигенти мъдруват в прословутата „Червена къща” дали у нас е имало турско робство и дали баташкото клане е виртуален мит, или зловеща реалност. Незнайно защо бившият ни президент Желю Желев, който за мене е единица мярка за национален предател, се притриса над интересите на Анкара и хули собствения си народ, чиито пари яде и до днес. Та нали той го предаде като Юда Искариотски на международния спекулант Джордж Сорос, под чийто диктат се разсипва не само българската държавност, но и родната ни култура.
Щраусовият синдром на родните политици към едномилионното българско население, страдащо под ботуша на самозабравили се кметове, активисти на антинародната партия ДПС, е повече от странен. Нещо повече, той е абсурден като социален факт и неадекватен като поведение. Неумолимата статистика сочи, че в резултат на демографските процеси у нас се оформят цели райони и селища, където българското население е малцинство. Тези кризисни райони са пет на брой и реално имат статут на полуавтономни области, където българите са подложени на дискриминация, етническо прочистване и терор.
Първите три кризисни района условно можем да наречем „турски”. Става въпрос за Лудогорието, Източните Родопи (Кърджалийско) и „полумесеца” между Якоруда и Доспат, където мнозинсвото от населението са българи-мохамедани. „Турските автономни области” се контролират от ДПС, в тях общинската администрация третира етническите българи като „гяури”, т.е. като втора ръка, и българите не се допускат на постове в администрацията или предприятията. В тези райони се води политика на асимилация на нетурските етнически общности, (например сред българите мохамедани, част от циганските общности, казълбашите-алиани, татарите и др.). Това всъщност е прехваленият етнически модел на Ахмед Доган, за който нашенските диванета по медиите прехвалваха депесарския вожд като най-великия политик в България. Неслучайно Хайтов беше казал, че „Основната беда на нашия народ е неговата лъжеинтелигенция, която го излага, предава, съсипва и систематично му набива в главата, че е негоден сам да си върже гащите”.
Другите два кризисни района условно могат да се нарекат „цигански автономни области”. Става въпрос за Северозападна България (особено триъгълника Лом-Монтана-Козлодуй) и Сливенска област. Реалната власт тук е в ръцете на циганската организирана престъпност, която на места достига мащаби на геноцид и прикрито етническо прочистване срещу българското малцинство. Има и други зони на подобни безобразия. Най-ярък пример в това отношение са пловдивския квартал Столипиново, смесените квартали в някои по-малки градове като Самоков, Нова Загора и Ботевград; и някои села в Плевенска област. Правозащитните организации естествено не правят нищо в защита на дискриминираните българи, с което доказват своята продажна и вредна за народа ни роля. На връха на мафиотската пирамида стоят герои като дон Цеци (Цветелин Кънчев), цар Киро и ред други тарикати, които усвояват за лична полза парите, отпускани от еврофондовете за „бедните роми”. А българските „държавници” се подмазват на мургавия си електорат, чиито гласове му осигуряват изборен комфорт и сочни късове от политическата баница.
Като връх на целия този цинизъм към българите в собствената им земя, напоена с кръвта на хиляди мъченици, на обезглавени мъже и обезчестени жени, на разпрани деца и набити на кол бунтовници, заместник министърът Нихат Кабил имаше наглостта да ги нарича „гяури” в своето Минстерството на земеделието, а кметът на Якоруда Нуредин Кафелов беше заявил, че „В Якоруда гяури няма да останат”. Къде другаде по света може да се случи подобно нещо и кое правителство би изтърпяло такива овластени диваци повече от няколко часа преди да ги вкара зад решетките за обида на нацията?
Питам сега как се спазва нашата Конституция, където черно на бяло в чл. 6, ал. 2 е записано следното: „Всички граждани са равни през закона; не се допускат никакви ограничения на правата или привилгеии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия и т.н.”. На практика излиза, че едни етноси са по-равни от други, че едни етноси трябва да работят и да си плащат съвестно разходите и данъците, а други, като циганите, не само, че не си плащат ползваната електроенергия и вода, но се возят безплатно в градския транспорт и имат неписаната привилегия безнаказано да тероризират българското население особено в селата и по-малките градове. Поощряването на паразитите в ущърб на почтените гражадни е не само абсурдно и ненормално явление, но е престъпно то да се допуска от държавната администрация и правосъдието.
В действителност у нас се проведе онова, за което Николай Хайтов беше писал в една своя статия: „България е от десет години полигон за изпробване на съвършено непознат досега механизъм за претопяване на цял един народ и разграждането на държавата му със съдействието на самия този народ и основните му институции, които заработват в един момент по чужда програма, без видимо нарушение на нито един от основните принципи на Конституцията и демокрацията. По-кратичко казано, обреченият за бесене насапунисва съм въжето, налага си примката на шията и сам изритва бурето под себе си”.
Тези думи на големия ни класик още веднъж доказват, че той е бил не само велик писател и нанадминат майстор на перото, но и безпогрешен пророк относно нашата трагична участ и съдба.
