„Работех за възпитанието на висок дух в българската армия" заявява пред Народния съд забравения днес герой
Автор: Борис Цветанов
Константин Лукаш е един от 11-те държавници и военни, които преди да бъдат съдени от Народния съд (девет са разстреляните), са разпитвани месеци наред в Москва.
Изводът, че е представлявал нескрит интерес за Кремъл, щом е делял една съдба с Богдан Филов, принц Кирил, генерал Никола Михов, Добри Божилов, Първан Драганов и други, се налага от само себе си. Иначе върхът на военната му кариера е началник щаб на войската от 6 август 1941 до 11 май 1944 г. И чинът му на генерал лейтенант от 1940 г. Герой на Балканските войни и Първата световна, адютант на цар Борис III. Кавалер на орден „За храброст", два „Свети Александър" с мечове и „За военни заслуги".
Когато през януари 1945 г. е върнат в София, при министъра на външните работи Петко Стайнов се явява полковник Яковлев от ГРУ и му казва, че правителството трябва да направи нещо за закрила на съветския разузнавач Янко Пеев, български дипломат в Токио (1942-1944 г.), работил с легендата Рихард Зорге, по това време живеещ в мизерия в Истанбул, както и за давалия ценни за Кремъл сведения български генерал Константин Лукаш. СССР по това време не може по ред причини да се застъпи официално за тях. Отговорът на Петко Стайнов е: „Нам шпиони не ни трябват".
И Константин Лукаш е изправен пред Четвърти върховен състав на Народният съд.
Генералът се държи достойно, няма право да заяви истината, че като близък на генерал Никифор Никифоров, началник на Съдебния отдел при Министерството на войната, е бил най-близкия негов агент в ролята му на пряката връзка на цар Борис с Москва. Защото големият съветски разузнавач в ония години на борба с хитлеристка Германия е бил не Александър Пеев, а генерал Никифор Никифоров. Прочее тримата Лукаш, Пеев, Никифоров са приятели и съвипускници от Военното училище.
Вероятно Лукаш все пак е вярвал в някаква справедливост, в застъпничеството не само от Москва, но още и от Вашингтон, защото през 1943 г. с него установява връзка един от най-големите български авантюристи Анжело Коюмджийски като полковник от Бюрото за стратегически услуги на полковник Уйлям Донован, както и в това, че съдиите ще обърнат внимание на думите му „ние като военни бяхме далече от политиката" и „работех за възпитанието на висок дух в българската армия".
Напразно.
Но иначе дори най-страстно желаещият разстрела му обвинител Георги Станкулов в пасквила си „Фашистките офицери пред народния съд" (С., април 1945) не може да скрие духа на този достоен мъж и войник и го описва: „Прехвърлил 60-те, снажен, набит, с почтен вид на благородник".
Константин Лукаш е роден на 16 септември 1890 г. в Пловдив. Син е на Людвиг Лукаш - чех, приел България като своя втора родина, дългогодишен учител.
Подпоручик от 1909 г., командир на взвод в 21 пехотен полк, тридесет години по-късно той е вече генерал-лейтенант.
Като началник щаб на армията и близък с двореца, той полага доста усилия не само да имаме боеспособна армия, но и добро разузнаване. През 1943 г., съпровождайки царя на аудиенция с Хитлер, Лукаш се среща с началника на Абвера адмирал Вилхелм Канарис и прави предложение наши офицери да заминат на специализация в неговата служба.
Едно от най-ценните сведения, които Лукаш предава до съветското разузнаване е, че е отпаднал обсъждан в Берлин план Вермахта, преминавайки през Турция да нападне СССР през Кавказ.
През април 1944 г. Лукаш попада под лупата на Гестапо. До правителството е изпратен сигнал, че генералът вероятно е сътрудник на съветско разузнаване. Регентите препращат сигнала до Военното разузнаване.
По това време негов началник е полковник Стефан Недев, агент на ГРУ от шест години. Той не взема никакво отношение. Скоро от Берлин изказват до София съмнение и в него и той е преместен в Скопие като дивизионен командир.
Новият началник на военното разузнаване полковник Тумбин също не предприема нищо срещу Лукаш. От Берлин оказват натиск върху германофила регент Богдан Филов и с указ генералът, който прочее неведнъж е споделял, че Германия ще изгуби войната, е отстранен от длъжност и назначен за главен инспектор на войската през май 1944 г.
Това е контролна дейност, проверки на военните структури и няма нищо общо с измислиците, в които ще бъде обвинен генерал Лукаш пред Народния съд.
За съжаление, услужливи съчиненители и до ден днешен пеят Арията на клеветата с композитор т.нар. обвинител Георги Стаматов. Само за сведение, този клеветник, подкупил неколцина лъжесвидетели, скоро ще стане непотребен на народната власт, ще се превърне в другарят Никой и за него БКП няма да знае кога и като какъв е починал.
Главното обвинение срещу Константин Лукаш е, че заповядал избиването на 22-ма ремсисти и ятаци на партизани от Перущица. Стаматов крещи в съдебната зала, че имало заповед на приближения до царя и неговата клика народен враг за избиването на 24 народни синове (той смята че са 24). Клеветите се подемат от някои си Попов и Дундов. Заповед пред съда не е представена. само я виждали...
Колкото до събитията в героична Перущица, в друг съдебен състав е разпитан началника на жандармерията Борис Димитров и става ясно, че убийствата лежат на съвестта не на военни, а на една жандармерийска дружина, водена от някой си Борис Балкански.
В търсене на истината разговарях с една жена, живата история на Перущица - Креса Злачева. Ето нейните думи: „Гарантирам двеста на сто, че генерал Константин Лукаш няма нищо общо с престъплението на 5 срещу 6 юни 1944 г.".
Жената е права. Касае се за лакомство за пари, заляло България след престъпното решение на правителството да дава по 50 000 лева на глава убит нелегален (ятаците също влизат в определението). Това е времето на най-вулгарните предателства в цялата българска история.
За убийствата в Перущица лъвски дял на отпуснатите от министерството на Александър Станишев милион и сто хиляди прилапват Борис Балкански и агентката на полицията, евакуираната след бомбардировките софиянка Магда Инджиева. Повтарям отново думите на Креса Злачева: „Генерал Лукаш няма нищо общо с това кърваво престъпление".
На 15 март 1945 г. достойният български генерал Константин Лукаш е екзекутиран. С решение 172 на Върховният съд от 1996 г. присъдата е отменена. Но това не е достатъчно.
Сянка тегне още над генерал Лукаш не само заради тиражираните и днес клевети срещу него, но най-вредно е незаинтересоваността на правителствата и президентите ни от 30 години, които до ден днешен не са отправили нито едно искане за достъп до протоколите на разпитите на 11-те наши държавници и военни в Москва от септември 1944 г. до януари 1945 г.
