Усмивки от старите вестници: Дневни спомени от „Вечерни новини”


Усмивки от старите вестници: Дневни спомени от „Вечерни новини”
В коридора на рекдакцията на "Вечерни новини", от дясно наляво: Минчо Тунев, Жан Соломонов и Станко Нацев. Снимка: Архив на автора
16 Април 2018, Понеделник


Дрогата на печатарското мастило е страшна работа и свикнеш ли й веднъж  – отърване няма

Автор: Жан Соломонов

„В кладенец, от който си пил вода, недей да плюеш” е поговорка, която си оспорват много народи, но тук не му е мястото да търсим първоизточника. Важното е, че я има на български и винаги ме е поразявала със своята мъдрост.

Пишейки за първия вестник, в който съм работил – „Вечерни новини”, ще се опитам да разкажа само за доброто, с което съм го запомнил.

Бях завършил вечерния курс на СУ „Климент Охридски” със специалност българска филология и даже бях публикувал десетина дописки в разни вестници, но до постоянно място така и не можех да се добера. Изведнъж, по неведомите пътища, по които тогава ставаха назначенията (за конкурси бяхме чували, но никой не знаеше какво точно означава това), влязох в отдел „Култура” на „Вечерни новини“ като стажант. Това означаваше 50 лева месечно и колкото докарам от хонорари. Но бях щастлив като младоженец.

Отделът беше доста голям: Маша Вандова, Мариана Шипковенска, Станко Нацев, Цветан Северски, Юрий Съпунджиев – всеки по свой начин много свестен човек и талантлив автор. За първи път сядах да работя зад бюро, и то в редакция, та се бях гипсирал отвсякъде.

Но отделът имаше шеф, за когото може да се каже само най-хубавото и до ден днешен – Тодор Коруев, а за него трябва да се пише отделно. Той се оказа брилянтен стилист и изумителен познавач на българския език, история и публицистика. С една дума истински българолюбец.

Дано никому да не прозвучи пресилено, но такава ерудиция и такава благост на характера видях след години само у Петър Увалиев. Наред с това Тошо, както ми нареди да го наричам след първия ми опит да спазя канона с обръщението „другарю Коруев”, беше и изключителен администратор.

Вярно, че отделът имаше своя страница четири пъти седмично, но даже и без външните автори папките пращяха от ръкописи и трябваше да си наистина факир, за да успяваш да балансираш между всички, които трябва или искат да си видят името във вестника.

Освен това Тошо имаше и много познати между българските писатели, които отвреме на време идваха с или без текстове при него. Така се запознах с имена, които  до днес са в енциклопедията, но понеже бях доста зелен, просто се чудех какво ги е прихванало тези класици да дращят дописки за вестника. После с годините разбрах, че дрогата на печатарското мастило е страшна работа и свикнеш ли й веднъж  – отърване няма.

При външните ни автори имаше една привичка. Видят ли, че дописката им е излязла, на другия ден идват да благодарят, да си вземат още по един брой от вестника или просто да пият едно кафе с нас. Чудесна традиция, която вече май се е позагубила, защото в някои редакции се влиза по-трудно отколкото в трезора на БНБ, но „времената се менят и ние по них”, както казвали древните латини.

Едно такова посещение на благодарност ме развеселява и до днес. На някакъв млад и напорист дипломат (с лична препоръка на главния, разбира се) му беше излязъл в подлистника ни един пътепис. На другата сутрин, малко след планьорка, тоест някъде към осем часа, щастливият автор паркира в отдела и като дълго стиска ръката на Тошо, той бая беше поработил върху текста, та имаше и за какво, отвори дипломатическото си куфарче и започна да изважда ред уиски, ред коняци, ред бонбони и то все корекомски стоки.

Хванахме се за главите. Въздържатели между нас, слава Богу нямаше, но работа до гуша. Пък и кой се запива от заранта, нали. А онзи вади още ядки, салфетки и почва да слага софра...

Тогава Тошо го дръпна настрана и му каза приятелски: „Другарю Х (знам ли как се казваше), ние тука трябва да проведем едно събрание във връзка с последния доклад на др.Тодор Живков. Не е момента да се черпим“.

„Писателят” се сепна веднага и като стави щедро бутилките, предложи: „Ами тогава, другарю Коруев, нека да ви поканя на обяд“. На което шефът отвърна: „А, това е ще е още по-трудно за днес. Трябва да отида да отразявам един конгрес? Ама ето, защо не поканите колегата Жан. Ще останете много доволен“.

По това време аз вече понадхвърлях стоте килца и видмо хващах око като за сътрапезник. Сега вече гостенинът най-сетне разбра и като се сбогува сдържано, излезе и повече не го видяхме. За благото на вестника, разбира се.

За жалост наложи се да напусна отдела и да се преспециализирам в секретариата.  Работата хич не ми беше по сърце, но там имаше свободно място, чудесна заплата от 180 лева и възможност да пиша във всички отдели. Вече бях женен, имах и син, та изборът направих бежешком.

По-късно свикнах да броя букви и да правя макети, пък и  бях в една стая с Ангел Гръчаров и художника Антон Петков, с които беше просто удоволствие да се работи. Сега пък там идваха много техни приятели художници и така без да искам попаднах в друга, далеч не по-лоша среда.

Не след дълго Тошо напусна вестника и на негово място дойде един апаратчик, който ходеше по коридора, сякаш беше написал „Под игото”, та вече нямаше за какво да съжалявам.

Вестникът

Във „Вечерни новини” имаше една неповторима обстановка, която не намерих в нито един от четирите вестника в които впоследствие работих. И сега още се питам защо. Вероятно защото линията между млади и стари беше точно очертана и много-много не си пречехме  взаимно. Зад линията на старите, в буквалния смисъл на думата, стояха: Бай Ганчо, Бай Петко, Бачо Асен, Николай Кукушев, Любчо Кънчев, Васил Захариев и Н.В. Другарят Делчо Кръстев - главен редактор. Мълвата твърдеше, че някога лично Тодор Живков му е кумувал и сега за него слънцето грееше директно върху бюрото му. Но за това после.

От изброените „старци” само Васил Захариев, първи зам.-главен, беше човек с лична и европейска култура, но видимо бе длъжен да се подравнява към другите бонзи. Защото останалите бяха само за перото на някой голям майстор. Примери колкото щете. Бай Ганчо, звеждащ отдел „Международен”, винаги започваше с неизменната фраза: „Другари, живеем във време, когато светът е разделен на две. От една страна сме НИЕ. От другата са ТЕ, империалистите.” Какво да му кажеш?



Любчо Кънчев пък беше хуморист. Ако в понеделник „Работническо дело” пуснеше статия против разхищението на въглища в мина Перник, например, той в сряда сглабяше за хумористичната ни притурка „Добър вечер” фейлетон по въпроса. Също желязна позиция. 

За останалите бонзи помня два лични неуспеха. Бях писал нещо за велосипедистите в София. Просто ми се щеше и у нас да има пътеки за тях и всичко останало. В заглавието на късата си дописка нарекох младите колоездачи „кентаври”. „Това пък какво е” – възмути се някой от старите на планьорка и заглавието падна. Не че в  стаята нямаше хора, които знаеха тази дума. Но времената бяха такива. Позволено бе да се знае най-много малко по-малко от началника.

Същото ме сполетя и с очерка за един софийски художник, преселил се в Пловдив. В заглавието имаше израза „Последен пристан”. „Жан, ти пак си се изхвърлил нещо – бързо ме пресече някой началнически глас – Пловдив няма пристанище!” Извиних се и очеркът мина. С ново заглавие, естественно.

Черешката на тортата си бонзите поставиха, когато забраниха да се стои в кафенето ни в сутерена. Като на всички здрави наши кадри, в главите им, да се работи означаваше да се стои пред машината, бюрото или там каквото и да е оръдие на производство и да се натиска яко. А да се стои на масичките с чаша кафе си е жива ленност. Да се обяснява някому, че на чаша, даже и алкохол, може да обсъжда творчески въпрос, беше излишно.

Пък и наскоро Първият държавен и партиен ръководител беше изтърсил  на някакъв селски мегдан, че „столичани по цял ден нищо не правят, само стоят и пият кафе по сладкарниците”, та забраната може да е дошла и като проява на верноподаничество. Знам ли. Въобще, старците искаха само едно – да си добутат каручките до пенсия. Не искаха даже да ги похвалят. Доволни бяха, ако  сакън  не ги сгълчат от Там, от Горе.

За щастие, за да не се рискува изкривяването на партийната линия, във весника имаше цял „Партиен” отдел. Той се занимаваше с партийните конгреси, конференции и други политкарнавали, както казват Илф и Петров, та на нас, другите, не ни се налагаше да се бъркаме там, където не ни е работата. Затова пък ние, младите, бяхме и колеги и приятели. С някои от тях подържам още връзка и винаги ни е приятно да се срещнем, с други се разгубихме, но животът отвреме навреме ни среща и купонът тече, сякаш сме се разделили вчера.

Един незабравим Девети септември

Редакцията на вестника имаше вила в Бояна. Май не беше много голяма, всъщност аз никога не бях удостоен да вляза вътре. Вероятно е била замислена малко по-иначе, но сега тя служеше за лятна резиденция на главния ни редактор и семейството му. Дали е канил някой от акраните си – това не мога да кажа, но за Девети септември там задължително се опъваше голяма софра.

Беше септемврийски ден, горещ като август. Колежките ни се бяха погрижили да опънат дълга маса на двора с красиво подредени чинии – разни саламчета, краставички,   глезотийки. От течностите се падаше по една голяма евскиноградска ракия на човек и половин бутилка „Сунгуларски мискет". Някои предвидливо си носеха допълнителни  „провизии” от вкъщи.

Подредедихме се както се полага по старшинство от дясно на ляво: Делчо Кръстев, после заместниците му, зав.отделите, секретариата и надолу останалото народонаселение. Шефовете не пиеха. Дали заради здравето си, дали да не изтърват някоя необмислена дума, но не пиеха. Поне с нас.

В екипа имаше доста жени и млади момичета. Повечето от тях с коли, другите близваха по една глътка вино. Така че целият този поток от драгоценни жидкости се беше отлял към дъното на масата. А там стояха хората от националния ни отбор. В бюрата си те винаги имаха по една бутилка и към 11 ч. вече се разхождаха с пластмасовите чашки от стая в стая (тогава и тютюнопушенето не беше порок).

Та докато главният ни остави да хапнем, за да не ни потекат лигите докато говори, на долния край май бяха доста понамокрили. Минаха няколко минути, Другарят Кръстев почука с нож по чашата си – знак, че трябва да млъкнем и като стана захвана празничното си слово. То, както обикновено, блестеша с оригиналност. Речта му бързо премина през залпа на „Аврора“ и като измарширувахме тържествено по Червения площад на 9 май 1945г. най-сетне си дойдохме на думата.

Тук той вдигна пълна чаша и тъкмо да каже заветната формула: „Да ни е честит...” от дъното на масата, видимо развълнувани от асоциацията на вдигнатата чаша и призивът „Честито” двама от националния ни отбор, захилени като Макс и Мориц, скочиха на крака и заквичаха: „Горчиво, горчиво! Да живеят младоженцитеее...” Бонзите стояха като ударени от гръм, а осталите се смеехме със сълзи.

Главният замълча на средата на фразата. Постоя още миг като в небрано лозе, после захвърли чашата си на земята, махна повелително на шофьора Гроздан, качи се в черната Волга и запраши към София. Старците, разбира се, го последваха кой както можеше. А ние си останахме до едно никое време да си облажим хапката.

На другия ден, разбира се, тези двамата вече не бяха членове на колектива ни.

Тук трябва да добавя, че вярно, във вилата на редакцията така и не влязох, но ми се случи друго. По време на мое дежурство ми позвъниха от „Шейново“. Изписват жена ми с бебето! Помолих я да чака и толкова. Работа! Най-сетне газетата тръгна и както се полага, занесох първия брой на Главния. После помолих да си тръгна веднага. Разбрал повода, той ми честити много сърдечно сина и ми отпусна черната „Волга“ по повод щастливото събитие. Купих сто и едно лалета и с министерската кола прибрах съвършено обърканата Анета. Както се казва, всеки облак си има и светла страна.

Мусаката на Пешко Софрониев

Един от добрите ми приятели във вестника беше Петър Софрониев. Талантът от него просто струеше. И днес, мир на праха му, все още го цитирам по разни поводи. Веселите ни случки с него бяха много, но нека тук да разкажа само една.

В кафенето се разчу, че младото и много красиво момиче, Екатерина Генова, ще идва като стажантка в културния отдел. Сега трябва да обясня, че „Вечерни новини“ заемаше цялото ляво крило от партера на Полиграфическия комбинат. Дългият коридор беше застлан с червен килим и наистина внушаваше респект. По него с ръкопис или друго в ръка от сутринта се разхождахме с няколо любопитни колеги само и само да зърнем новата колежка.

Най-сетне Катето се появи с грациозната си походка. Мисля, че беше около 19-годишна и бе толкова хубава, тя и сега е много женствена, че даже жените се обръщаха да я огледат. Никой не подхвърля нищо, защото смутеният й вид и красотата й ни накараха да замълчим. Само когато тя мина покрай нас с Пешко, той се обърна към мен и на висок глас каза: „Мисля си, Жани, каква ли хубава мусака прави тази жена.” Всички наоколо, бяхме пет-шест човека, задно с Катето, избухнахме в искрен смях, който и до днес ни развеселява.  Жалко, че авторът му вече не е между нас.

Вестник „Вечерни новини”  отдавна го няма. Но за мен той завинаги ще си остане спомен за „Доброто старо време и доброто младо време”. Ако щете и в обратен ред. Защото в Онзи период не всичко беше лошо и не всичко беше хубаво. Но това е тема за много дълга дискусия...


В категории: Новини , Духовни средища

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки