Зачетена в старите исторически книги,попаднах на тълкуванията на Георги Сава Раковски за областта, наречена Герлово. Според него, това име идва от „Кирлиова“, защото била населена предимно от кирливи, неграмотни българи. Други изследователи обаче са на мнение, че този край на родината ни води името си от местопребиваването на султан Герай, който след Кримската война е пропъден от Екатерина Велика от пределите на Русия.
Но аз мисля, че тази местност се казвала така далеч преди султан Герай да заживее тук. И названието не произлиза нито от неговото име, нито от обширните гори, а от старо българско военно съоръжение, наречено „герлах“, с което нашите деди са отбранявали проходите.
За пръв път посетих тези места, придружавайки сестра ми, която бе разпределена като учителка в Черковна. Герлово е разположена на изток от Омуртаг в посока на Върбица и Шумен и представлява една ниска котловина, сгушена в пазвата на източния клон на Стара планина, в триъгълника между Коджа Балкан, Сакар Балкан и Преславската планина.
Автобусът от Търговище мина през красивия проход Боаза (в превод - „гърло“), близо до река Врана и хвърлящия се в пропастта водопад Бялата вода и пещерата Марина дупка, обвита в мистерия и страшни легенди.
На турски „мара“ означава „дупка“, „пещера“, но е и име на една смела и красива българка, станала хайдутка и войвода, за да не я потурчат насила и омъжат за друговерец.
Веднъж, докато спяла, дружината й на своя глава нападнала минаващата от Русе за Цариград хазна и османлиите погнали дружината. Събудила се Мара, хукнала и тя да бяга, скачайки като сърна от скала на скала. Ала един камък се откъртил под нозете й и накитът на шията й се разкъсал и жълтиците от него се разпръснали в ниското. И там поникнало прочутото златно Урумово лале, което оттогава обилно расте по тези места. Но и самата Мара паднала в пропастта и загинала...
Чувала съм и друга легенда – че тук някъде в скалите на прохода е заровена жива българска царкиня. Тя бил затворена в златна стая, където предяла на златна хурка златна прежда, от която на златен стан тъкала златно платно, за да мине неусетно времето, докато прогонят агаряните от българската земя...
Тук е и „белият кон“, изваян от природата върху самото възвишение – едно природно чудо!
Минаваме набързо през малкото планинско селце Пролаз, което е пролазило от тъмния и усоен проход, та е излязло на светлото. Тук, по височините на прохода, от старо римско време имало стражи, кале, откъдето и през Средновековието проходът бил охраняван от крадци и завоеватели.
Следващото село Вардун носи името си именно от тези „вардияни“ (войнуци) на теснината. В началото то се намирало близко до пътя, но напатило се от грабежи и пожари, се отдръпнало в прохода край него.
Наближаваме Черковна – едно чисто българско село, създадено също в много стари времена, още преди османлиите да нахлуят по нашите земи.
Старо предание твърди, че тъкмо тук – на билото на планината – се е намирала Преславската книжовна школа. Запазеното от нея свидетелства за големия мащаб на дейността й. С голямо родолюбие и жажда за знания тук са работили преписвачи на книги, писатели, църковници, послушници...
Когато идват османлиите, си дават сметка, че не бива да разрушават това място, а да го превърнат в свое духовно средище за обучение на турски духовници. И всеки ходжа, имам и афуз, завършил тук, се гордеел с познанията си и се считал за по-умен и по-учен от оставалите си събратя – защото бил учил в Черковна. А името на селището се запазва дори и през годините на турското робство.
Пътят красиво се вие и извива в нозете на Балкана – все отляво, а отдясно са нивите с пръснати из тях по-ниски хълмове и могили.
Преди да навлезем в село Копрец, вдясно, върху склона на планината се е намирало Патока – родното място на Паисий Хилендарски според Г. С. Раковски. Близостта на известното някога голямо селище и възрожденският Котел, спомага за срещата и приятелството между двамата велики българи – хилендарския монах и Софроний Врачански.
Раковски дори разказва, че когато му дал да преписва неговата „История славянобългарска“, Паисий останал разочарован, защото в преписа липсвал предговорът. На въпроса му защо е пропуснат, Софроний му отговорил, че пестял време и материали за писането, пък и добре познавал Паисия, та не било нужно да дава и биографията му. Това очевидно е задоволило монаха и двамата запазили добрите си отношения.
Винаги съм се чудила защо нямаме нито една книга от Златния век на Симеон. Причините за това са много. В края на всеки ръкопис имало написано проклятие срещу оня, който не се грижи добре за книгата след прочитането й, не затваря кориците й и не ги закопчава здраво със закопчалките. Гризачите унищожавали страниците, а лошото мастило прояждало буквите така, че не се разбирало какво е написано. Много от книгите били продавани на чужденци и за това можем днес да ги видим в Лондон, Москва, Ватикана, но не и в България!
Достигаме до Копрец – малко бедно планинско селце, чието старо име Гюнай кьой означава в превод „Слънчево село“.
Бе краят на лятото, времето на летните отпуски. Библиотеката бе затворена, както и училището.
Почукахме със сестра ми на вратата на кметството. Прие ни млад, около тридесетинагодишен младеж – възслаб, русоляв, с интелигентно въодушевено лице. Цялата стая бе потънала в зеленина и даже върху бюрото имаше много саксии, делвички, гърнета и ръкатки, в които бяха нацъфтели цветя. В съд за букет от сухи горски китки бе превърнат и едни пън, поставен до прозореца.
Попитах за местностите околовръст и кметът повика по-старите ловджии от селото, за да доуточнят имената им и събитията, разиграли се някога в тях.
Излязохме навън и тъй като беше завалял дъжд, се скрихме под стрехата на кметството. А кметът посочи с ръка зад сградата към местността Добралъка, в която имаше много стари християнски гробища.
Някога селото било близо до тях. Когато дошли по тези места османлиите, българите храбро и отчаяно бранели земята си, но друговерците ги избили и се настанили в техните домове и имоти.
Оцелелите навлезли навътре в Балкана, пазейки до смърт подстъпите му. Додето една сутрин цялата китна слънчева долина не осъмнала потурчена с чалми и почернена с черни фереджета...
Султанът наредил раята да облича тъмни дрехи, за да се отличава от мюсюлманското население, което имало право да се гизди в синьо, зелено, червено, жълто и всякакво друго цветно облекло.
Вгледахсе в дрехите на днешните местни жители – мъжете носеха бели ризи с дълъг ръкав и сини дочени работни панталони, а жените ходеха с пъстри басмени блузи и шалвари. На главите си носеха бели забрадки, вързани по особен – небългарски обичай, ала избродирани с цветенца и целени листенца
„Как се казва това?“ – запитах една от тях,като пипнах яшмака й. „Чаршаф“ – отвърна тя. А аз не отстъпвах: „Не се ли казва яшмак?“. „Тъй го знаем. Чаршаф. Адетът ни е такъв. Дадоха ми го на една смърт – дарява се и на смърт както на сватба. Адетът е такъв, адетът“ – непреклонна бе женицата.
Българската шевица бе жива – в кръстчетата, в червеното и зеленото... И се носеше като венче в косите – за хубост и за предпазване от злини! Толкова години след робството те продължаваха да спазват адета!
Имената на местностите в околността бяха смесени: Папаз двор, Поп чаир и др. - защото новите турци очевидно не са знаели добре езика на поробителите.
Страхът от властимащите – чужди и свои – все още сковаваше душите и караше хората тук да се присвиват мълчаливо.
Най-високият връх на Балкана откъм Черковна се нарича Кушица – Балканът на птичките! До него е връх Калето, на който казват, че имало стара българска крепост с дебели до 3 метра стени, на места високи до метър! Тя имала четири порти и много кладенци, но сега всичко е потънало в треволяк и храсталак.
Зад него е по-нискотовъзвишение Кючукдоорлу. Там е и Зелдерлика – Кайсиевото място. Наричали го така, защото някога в него имало голяма кайсиева градина.
После е Бабез доолу – Нанадолнището на бабата.
После е Су Данка. Тук черкезите уловили една жена, дето слизала от Калето из стръмнината по някаква тайна пътека,за да напълни вода от извора в ниското.
Отначало никой от турската войска не й обръщал внимание, ама когато тя започнала да слиза всеки ден, уловили я и поискали да им покаже тайната пътека. Говори се, че рязали гърдите й една по една – а тя била кърмачка... Но нищо не казала!
А на Калето дълго я чакали да донесе от живителната течност и накрая заради жаждата укреплението паднало в ръцете на врага. Жив човек не останал, че да погребе избитите....
Щом паднало Калето, Копрец се преместило на сегашното си място и оттогава си стои все тук. А по-нататък от старото укрепление е Туруплука, което в превод означава „ряпа“. В старо време оттам е минавал пътят за Ески Джумая (дн. Търговище) през Боаза за равното на Черковна и Копрец. И тъй като на някой си големец това бърдо му приличало на този зеленчук, затова го нарекли така.
До него е Ибиш тарла – това е нивата на някакъв новопокръстен християнин Ибиш, който бил много богат и се ползвал с големи права при новата власт.
Под него е местността Баджа болу – Големите комини. Смята се, четам е имало голямо християнско селище, което по-късно е заличено от лицето на земята.
После е Костаран тепеси, което се дели на Голям и Малък Костаран – Хълмът на костите. Някога тук се завързала голяма и ужасна битка. Костите дълго се белеели непогребани, защото не останали живи християни, които да сторят това.А османлиите ги оставили така за всяване на страх и назидание. Но от това плъзнали епидемии,че и чумата.
После идва местността Сенище. Старците запредъвкваха и замълчаща, щом поисках да узная защо се нарича така. Само осемдесетгодишният синеок Осман Мастунов, като ме погледна право в очите, отсече: „То не е от сянка, та да е сенник, сенище, а ще е от „селище“. Някой променил една буква, за да се забрави, че там някога е имало хубаво българско село. Много от иманярите още ровят там да търсят златни монети. Знам аз, дето е така, знам! Нищо, че мълчат и крият“ - поклаща глава Осман.
После идва ред на Пиринджика. От по-старите жители сме чували, че били много гладни години. На тоя Балкан никога не е сято ориз, та да го наричат така. Случила се голяма суша – житото прегоряло без да хлеби. И за да не измре народът от глад, местният господар донесъл ориз и на няколко пъти го раздавал на хората.
„Аз пък съм чувал друго – че това име е много, много старо!“ – казва младият голобрад учител, който знаеше много. Та той твърдеше, че името идвало от бог Перун – главния бог на славяните. А тук са живеели северите. Така от Перун станало Пиринджик. А там, в ниското под него е Чамаклъка, наречен така, защото има борова гора.
Местните жители свиват един по един пръстите на ръцете си, изброявайки балканите ту накъм Овчарово, ту накъм Търновца – Дик алма, Сюргюнлюка – дето е баирът със сондата; покслее Коджа армут – Голямата круша, Чираб долу – Стръмнината на разбойника Чираб; Имамън долу – Имамовото блато; Кулинес – Мястото на кулите (на стражите съгледвачи).
После е Манда хенде – Долът на Манда разбойника; а сетне е Кушун долу – Слабата пилешка стръмнина. Следват Вис, Яйла (пасище), Кючук и Буюк боаз – Малкото и голямото гърло; Мамадън пънар – Махмудовият кладенец; Кайряка – Каменливото; Дьонмеч, Кушуся – Птичият Балкан; Кайлъка – Тополите и идва вече на Черковна мястото – Гянмиш яма, което означава: „Идващите за плячка в селото“!
„Я, ето го рейсът! Ето го. Иде. Ама много бързо, бе, много бързо си отиваш. Да беше постояла ден-два, още да се поразговорим“ – махат ми черковци.
Автобусът потегли по обратния път и от прозореца видях колко много ръце се вдигнаха, за да ми помахат за „довиждане“ и „на добър път“!
После се случи така, че се омъжих, родиха се деца и така не можах повече да посетя Герловото....
Но що е време, наше е – защото няма „сега“, без да е имало „вчера“ и няма „утре“, без да е имало „днес“!
