Кметът на Босилеград обаче обгрижва мигрантите от арабските страни
Автор: Иван Николов, Босилгерад
Кметът на Босилеград Владимир Захариев проглуши сръбските медии с апели към правителството на Сърбия и Комисарията за бежанците да изпрати още мигранти от арабските страни във временния бежански център в Босилеград. В момента те са над 60 души, сред които има и деца. Захариев изрази готовност да приеме още 500! Даже каза, че това било шанс за икономическо развитие на общината и щяло да доведе до откриване на нови работни места!?
За босилеградските условия общината има огромен социален бюджет – над 1100 от около 6000 жители ползват социални помощи! Не всички обаче се нуждаят от нея. Повечето са партийни активисти на кметската партия и социалните помощи на практика се явяват средство за зарибяване на гласоподаватели и купуване на гласове на местните избори.
Истинските нуждаещите се от социална грижа и помощ – самотни и възрастни, ментално ретардирани и пр., понякога живеят в скотски условия, каквито едва ли ще намерите и в африканските страни.
Едно такова семейство от възрастна майка с двама синове живее в планинското село Назърица.
Славка е над 85-годишна. Почти е неподвижна, може само да седи или да лежи. Двамата й над 40–годишни синове – Зоран и Леончо, гледат малко стадо дрипави овце в една развалина без покрив, която някога е била кошара. От тях се издържат. Господ знае как успяват.
Общината им е подсигурила само един стар войнишки фургон, в който лежи изтощената им остаряла майка. Нямат друг покрив над главата, нямат къща, нямат мебели. Стара печка на открито, обърнати продупчени тенджери вместо столове, навсякъде разхвърляни дрипи... Живеят заедно с животните – овцете и кокошките. Вони на тор, пот и нечистотия. Времето там е спряло някъде в първата половина на XIX век.
Те са израснали в такива условия и това, което нас ни ужасява, тях като че ли не ги впечатлява особено. Едва ли и осъзнават какво точно се случва с живота им. Наоколо няма комшии, селото е на доизживяване. Обикалят ги от време на време добри хора от съседното село, донасят им продукти – кой каквото има. Но това не решава проблема.
Най-належащата им нужда е покрив над главата, но и постоянна социална грижа – настойник, който да ги наглежда и да се грижи за тях. Едва ли наблизо има такъв и все пак в съседното село Дукат все още има жизнени хора.
Патетичните снимки, на които кметът прегръща и целува децата на бежанците, и представящи условията, в които те живеят във временния бежански център в Босилеград, в сравение със снимките на Славка, Зоран и Леончо в село Назърица, казват всичко!
