Житие и страдания на д-р Петър Байчев – един от юристите, подписали смъртната присъда на Горуня


Житие и страдания на д-р Петър Байчев – един от юристите, подписали смъртната присъда на Горуня
02 Ноември 2016, Сряда


На 2 ноември се навършва четвърт век от смъртта доктора по право, отървал Народния съд, докато се сражава на фронта с Първа българска армия, но обиколил след това почти всички „лагери на смъртта“

Автор: Борис Цветанов

Д-р Петър Байчев (1907-1991) е оня възпитаник на школата за „подем със сърцата и душите" – „академията“ ТВО Белене, за който медиите, особено първосигналните многотиражки, неотдавна се изтрепаха да пишат за изложба на негови рисунки, както от времето прекарано в самото кътче на „земния рай“, така и след освобождаването му по памет. Закъсняло банално, непълно и неточно признание. Ще се опитаме да дадем малко повече светлина.

Преди две години Институтът за изследване на близкото минало издаде книга, както с биографични материали от сина на доктора Веселин Байчев, така и личните спомени на Петър Байчев, писани непосредствено след страданията  (изрично е отбелязано, че са писани далече преди „Един ден на Иван Денисович“) – „Малка справка“, както и безценните рисунки портрети на хората от новия курорт, отишли там не с круизен кораб по днешному (каква дума само!), а с „конски вагон, подобен на салон“.

„Петър Байчев – пише издателят на книгата Ивайло Знеполски – е вгледан по-скоро в човешката красота на клетниците, които го заобикалят. На каквото парче хартия му е попаднало, на това рисува... Постепенно изгражда нещо като представителна галерия от над 200 портрета на лагеристи от всякаква категория, населяващи „Академията“.



Ген. Иван Вълков, рисунка на д-р Петър Байчев

Д-р Петър Байчев не е професионален художник, макар че рисува от малък и е имал мечтата да учи в Художествената академия. Завършил е Военното на Негово Величество училище, а през 1933 г. спечелва стипендия за Юридическия университет.
Завършва право през 1941 г. и е назначен за член-съдия на Областния военен съд в Шумен.

Това е родният му град. А родът му е един от малкото у нас, които имат сведения за родословието си от триста години.

Военната му кариера му донася редица куриози. Като член  съдия през 1943 г. той е от юристите, подписали задочна смъртна присъда на партизанина Иван Тодоров-Горуня.

По време на организираната от Института по изследване на близкото минало изложба бяха показани освен рисунки, така и документи от архивите. Синът му Веселин, виждайки протокола от присъдата, споделя с приятел, с който е в залата, потомствен комунист: „Ето, нашите го осъдиха на смърт, а присъдата изпълнихте комунистите след 22 години“!

Куриоз е и историята с дисертацията на д-р Петър Байчев „За военното престъпление“ (1942) – предговорът е написан от началника на Военно-съдебната служба, генерал Никифор Никифоров.

„Всяко научно изследване – пише той – в областта на военно-наказателното право, е похвална дейност. В този дух Петър Байчев е избрал въпрос, който съставя сърцевината  на военно-наказателното право“. Никифор Никифоров е оня генерал, който в социалистическо време стана известен като съветски разузнавач, дори заместник на резидента в групата на д-р Александър Пеев-Журин.

Но в спомените си д-р Петър Байчев още в началото на шестдесетте години на миналия век твърди, че генералът бил много недоволен от това, че го смятали за съветски разузнавач с псевдоним Журин... Нещо от тоя род се заговори едва преди три-четири години.

Значимостта на дисертацията личи и от това, че рецензенти са световно известните юристи Никола Долапчиев и Н. Жабински. Като източници младият Байчев ползва 27 български, 23 немски, 10 руско-съветски изследвания и др.

Двадесет години след дисертацията, пътищата на Байчев и Никифоров отново се преплитат. След репресии и реабилитация, звездата на генерал Никифор изгрява като блестящ неуловим съветски разузнавач, който има възможността чрез положението, ранга и пагона си, освен да дава сведения на Москва, да спира изпълнението на ред смъртни присъди срещу комунисти.

Научавайки за това Петър Байчев решава да се обърне към него за помощ, също да бъде реабилитиран, да може да упражнява професията си на юрист, да се сложи край на необозримите му изселвания след лагера и да се занимава с несвойствена работа. При срещата на двамата влиятелният вече генерал му казва да напише какво иска, а той ще подпише. Когато Байчев подготвя необходимата характеристика, след прочитането й Никифор отсича тъжно: „Малко искаш“.



Портретни ескизи на дееца на ВМРО Борис Бунев, брата на Мара Бунева, дело на д-р Байчев

В спомените на д-р Байчев има редове, осветяващи още тъмната история с убийството на Стамболийски. Известно време (преди инсценирания през 1954 г. процес) в Белене се намира и ген. Иван Вълков – „убиецът на Стамболийски“, очернен най-вече от фалшификациите на придворния писач Николай Христозов в „По дирята на безследно изчезналите“.

Земеделците там доста време търсили върба с подходящ клон, на който да обесят убиеца. Но затворникът Руен Боналов, журналист от „Свободен народ“, води дълъг и откровен разговор с Вълков, като в крайна сметка смята за откровени думите му:

„Никога не съм давал заповед за убийството на Стамболийски. Напротив. Имаше заповед да бъде доведен под строга охрана в София, за да бъде съден от законен съд... Ние допуснахме грешка като не опазихме Стамболийски... Трябваше да го оставим да го убият комунистите“.

Генералът остава в неведение до края на живота  си, но читателите ни знаят, че всъщност така и става – организатор на убийството на  „селския Мусолини“ става именно земеделското недоразумение, агентът на комунистите, внедрен в БЗНС – Райко Дамянов.

Споменахме за тривековната родова памет на Байчеви. Началото на знайната му история слага дядо Балъчо от село Кюлева, западно от Мадара.

В ония възрожденски времена не е имало семейство с по-малко от 7-8 деца. Веселин, синът на Петър Байчев, има три дъщери, по съвременни разбирания това си е живо продължаване на традицията.

В началото на ХVІІІ век един от синовете на Балъчо се казва Димо. „Имал син Стоян – споделя Веселин Байчев, – после Иван. Иван се жени за Жечка преди около двеста години и от тук нататък почти като в Стария завет... докато преди около 110 години от потомък на Иван и учителката Димитрица се ражда син, който назовават Петър“.

В родословието има още колоритни личности, сред които и жена от Горна Оряховица. Братовчедът на Петър Байчев – Борислав Байчев, избягва от България през 1947 г., установява се в Германия и е един от първите доброволци в българската рота в НАТО, в която стига до чин полковник.

Само като куриозно можем  да  добавим и чудноватото му избавление на два пъти от смъртта непосредствено след Девети септември. Първото се дължи на това, че на връх великата дата просто не е бил в Шумен, а във Варна.

Иначе в родния му град десетки „народни синове“ са точили зъби за главата му. В неразборията д-р Петър Байчев отива в Пловдив, където е причислен към военния съд и заминава за фронта в Първа българска армия, Дванадесета дивизия.

Но Народният съд забавя, но не забравя. До частта му е изпратено разпореждане да бъде върнат в страната за съд. И сега го спасява онова неосветено и до днес, както трябва Постановление №:4, прието уж „на бърза ръка“ от правителството. До Народния съд е изпратен отговор от началника на военно-съдебната служба: „Майор Петър Байчев е на фронта и бойната обстановка не позволява да бъде изпратен. ЗАПОВЕД.“

Демобилизиран през 1946 г., той за кратко е адвокат, но на 12 декември 1948 г. е извикан за „малка справка“. След което мигом е изключен от Адвокатската колегия.

Най-напред опознава прелестите на Богданов дол. После, естествено, идва Белене.

Но си остава непримирим – приятел на лагерниците, за което свидетелства друг страдалец от онова време – Любомир Банковски: „Подполковник Петър Байчев беше военен, юрист, доктор по право, честен, праволинеен, много добър другар“.

Естествено, от другата страна мнението е съвсем друго. Ето какво пише в някаква справка, кой знае защо обозначена като „постановление“, началникът на отделение на „райския остров“ Никола Ялъмов, дал прозвище на д-р Байчев „Хищникът“ при откриването на  разработката за вземане под контрол (?!):

„Байчев е един от най-отявлените офицери монархисти и е бил доверено лице на двореца... Той е център, около който се групират престъпни въдворени офицери, затова се явява като обект от национален мащаб“.

В разработката се залага и вербовка на агент от средите на обекта. В досието има сума ти доноси за Байчев, но те заслужават специално внимание. Във всеки случай е следен непрекъснато до „олекотяването“ на режима след смъртта на Сталин. Но не е включен в списъка за поетапно освобождаване, а прехвърлен в „затворническо общежитие“, което означава, че е трябвало да бъде изправен на съд, след като му бъде възбудено наказателно дело.

Изпратен е в следствения отдел на ДС в Централния затвор. И сега отново съдбата е благосклонна. С четири подписа – на главен следовател и разни други началници, е издадено решение, в което се уточнява, че е въдворен в ТВО Димитрово (Бобовдол, б.а.) от 16 декември 1948 г. одина,  превъдворяван е няколко пъти и впоследствие изпратен в ТВО Белене, където с протокол 37 от 1952 г.е превъдворен в общежитието за още пет години.

„В общежитието имал лошо държание, за което е наказван многократно. Не е установено да е вършил наказуеми по закона дела. Същият не може да бъде съден по текст от закона за явно пристрастие и услуга на фашисткия режим. Имайки предвид горното, предлагам да не се възбужда наказателно дело срещу Петър Байчев и да бъде освободен“ – се казва в документа.

Има добавка с писалка: „Такова е мнението на главния прокурор“.

Годината е все още 1953-та, месецът – декември. Въпреки решението, д-р Петър Байчев не е пуснат от следственото отделение, а държан там още три месеца, като през това време е разпитван 12 пъти.

Едва през март 1954 г. е освободен, но до края на живота си така и не разбира, че е бил оневинен по отношение на подписаните от него, следвайки законите и Наказателния кодекс, присъди – само 16 смъртни, повечето от които  неизпълнени. Това става известно на неговия син чак 12 години след смъртта му.



Автопортрет на Петър Байчев с негови записки

Петър Байчев посреща Десети ноември тежко болен. Може би, ако не е било заболяването му, той щеше да стане емблема на романтичните многобройни митинги, както съсстрадалникът му от Белене – деветдесетгодишният Димитър Сираков, беше емблемата на митингите в Пловдив.

Познавах Сираков и в един разговор с него през 1991 г. той сподели: „Щастлив съм, че доживях рухването на комунизма, но още по-щастлив съм, че няма да видя това, което идва сега“! Може би е бил пророк бай Димитър, може би д-р Петър Байчев е щял да пророкува днешното не като това, за което се е борил цял живот. Защото и той е бил пророк и това е документирано, „благодарение“ на старанието на един от вербуваните да следят в Белене агенти, но това ще е въпрос на друга публикация.

С освобождаването на д-р Петър Байчев страданията му не свършват. Той е изселен със семейството си от София, лишен е от право да упражнява професията си, работи по строежи...  И понеже това му е малко, край него винаги слухтят агенти.

Един такъв, с псевдоним Бойко, пише в донесението си от 21 юни 1960 г.: „...успял да изнесе рисувани от него карикатури на по-забележителни лица... държал ги в дъното на шперплатовото си куфарче в двойно дъно... До сега само на мен ми ги е показал... Байчев поддържа връзки с хората, които са били в Белене... Не може да възприеме комунистическите идеи“.

Чак през 1970 г., получил препоръка от влиятелен човек – бившия помощник-командир на 12 пехотна дивизия  Георги Велев Байчев, той е назначен юрисконсулт в Хартиено-целулозния комбинат в село Букьовци (дн. Мизия). В самотните си вечери пише спомените си, по стенографски бележки, нахвърлени в лагера.

Когато се пенсионира, се установява най-сетне в София, но се оказва, че ДС не е махнала лупата на наблюдението. През 1976 г. „любезно“ е поканен да напусне столицата и да се установи или в Мизия, или в Разград. Две години Байчев митарства по инстанции и се оказва, че „поканата“ е била резултат на махленска неразбория.

ДС го оставя на мира, за да прехвърли лупата над сина му, който, въпреки всички мъчнотии на деветте кръга на ада, стига до диригент на операта в Русе. Дори през 1984 г., в един донос направо до ЦК на БКП, се отбелязва: „Веселин Байчев, син на фашистки прокурор, заявявал, че няма да се примири с властта на долната част на работническата класа“.

По същото това време Веселин Байчев е ръководител на работническия хор в ДМЗ „Георги Димитров“, Русе. Негова е заслугата хорът да стане „представителен“ и да има редица турнета в чужбина.


В категории: Българските родове , Епопея на забравените , История

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки