Ген. Владимир Стойчев (крайниятв дясно) марширува в Москва на парада на победата като командващ Първа българска армия, влизаща в състава на Трети украински фронт
Ген. Владимир Стойчев върти на пръсти френски, английски и американски джеймсбондовци
Автор: Борис Цветанов
Само мимоходом напомняме, че в броя на „Десант“ от 11 октомври 2011 г. описахме опита на ФБР да скрои секс капан на българския дипломатически представител във Вашингтон, както и за чистосърдечните признания по време на олимпиадата в Скуо вали години по-късно от следял го и по ресторантите агент...
Смешно е да се мисли, че генералът, който тогава е бил във военното разузнаване вече от 15 години, ще се хване на елементарната въдица „факторът делта“, с други думи „венерин хълм“. Още като дипломат в Париж и Лондон в началото на тридесетте години на двадесетия век, Владимир Стойчев, като член на елитния конен клуб „Летрие“ и със седемте езика, които владее, има широко отворени врати към аристокрацията и черпи безценна информация от висшия ешелон, включително и от началника на френското разузнаване полковник Ру.
Конният лов бил идеалното прикритие на разузнавача, който бил „душата на компанията“. „Ако отсъства българският маестро – казвал граф Греноар, – това е трагедия, а не лов“.
Любовта на генерала към конете била пословична. Негова е фразата „Ако аз бях измислил шахмата, никога нямаше да оставя царя и царицата само с два коня“. За шок и ужас на пещерните ибрикчии, Владимир Стойчев е единственият чуждестранен военен, участвал в парада на победата в Москва след Втората световна война.
На този мъж, приятен във всяко отношение, още през 1945 г. вдигат мерника Димо Дичев, дясната му ръка Лев Главинчев, разузнаваческите недоразумения Борислав Николчев и Руси Христозов. Първото донесение, постъпило в ДС срещу него, е опитът му, казано по съвременному, „да сложи чадър“ над доблестни офицери.
Къде от популизъм, къде от неграмотност, какво ли не се изписа както преди Десети ноември, така и след тази дата за така нареченото Четвърто постановление на МС от 23 ноември 1944 г., в дъното на което лежи военният министър Дамян Велчев.
Там се казва: „Всички офицери, подофицери и войници, които са извършили или се уличават в извършване на престъпления по наредбата закон за съдене от Народния съд... и изявяват желание, могат да бъдат изпратени във войсковите части. Тия от тях, които проявяват храброст във воюването за демократична България... да се считат напълно невиновни за миналата си дейност“.
Интелигентният читател вече е схванал пълното съвпадение на Четвъртото постановление с една заповед на Бащата на народите, отнасяща се за офицерите, квартируващи в Гулаг. Но 1944-45 г. са години на минибаташки кланета. Политкомисари с пагони на старши офицери, иначе незнаещи каква е разликата между пистолет и револвер, отлично си служат и с двата вида оръжие.
И ето какво прави в океана от простотии командирът на Първа армия генерал-лейтенант Владимир Стойчев – през май 1945 г. предлага на Министерския съвет и регентството законопроект за възмездяване на чиновете, в който се казва: „... Същите чинове не могат да бъдат задържани под стража, въдворявани на ново местожителство, поставяни в трудови, възпитателни и други подобни общежития и лагери, уволнявани от военна служба. Отменят се напълно наложените наказания за извършени до 1 юний 1945 г. деяния по всички закони, включително и по наредбата закон за съдене от Народния съд“.
В ДС запретват ръкавели. Открито е НД (наблюдателно дело) и понеже мечтата на всеки тъпанар е да се представи за остроумен, на генерала е лепнато прозвище на досието му „Конярът“.
На 31 юни 1947 г. някакво чиновниче му прави атестация: „По отношение на СССР – повърхностен. Леко и без грижа, понякога повърхностно, изказва възгледите си, в които липсва убеждение и политическа стегнатост. Покровителства фашисти и монархисти... Притежава висока култура, но без идеологически позиции. Сред войниците се ползва с голяма популярност“.
През 1951 г. министерското недоразумение Георги Цанков, генералчето Кумбилиев и началникът (тогава) на отдел Мурджев (кой не е чувал за него!) виждат бая граматически зор, но скалъпват цели четири страници предложение за вземане на агентурна разработка ген. Владимир Стойчев, член на БКП и председател на БКФС. От него се вижда, че генералът имал брат Георги, с прякор Джоката, който също бил на разработка от динозавъра ДС.
Агент Руднев по-късно докладва, че Стойчев бил в миналото близък с двореца, участвал в пиршества и царят му подарил златен часовник за участие в конни състезания. Бдителните Кумбилиев и Мурджев стигат до гениалното заключение, че генералът е и далавераджия – дал под наем свой апартамент на сръбския консул, който пък му плащал висок наем.
И още: другарувал бил с „врагове на народа“ като Крум Лекарски (един от истинските герои на деветосептемврийския преврат). Често участвал в игри на хазарт и когато играел с военния аташе на Сърбия Петкович, губел с десетки хиляди, които пък плащал вуйчо му – съмнителен човек с дълбоки джобове, брат на майка му (хърватка), който бил (?) граф от бившата Австроунгарска империя. Като военен аташе в Лондон и Париж пък водел разгулен живот и задлъжнявал ли, пак вуйчото си бъркал в бездънните джобове.
Дори сянка на досетливост няма, че даже да го е имало този „разгулен живот“, той е бил прикритието на военния разузнавач, за да може за София да няма военни тайни за ред европейски държави.
В неосветения напълно, дори и днес, деветосептемврийски преврат Владимир Стойчев не е участвал, но пък през 1935 г. е уволнен.
Освен споменатия агент Руднев, генералът е следен още и от агентите на Гонг, Огнянов, Вело и Захариев. И тъй като и у нас не може без „факторът делта“ – и от агентката Вейката. Сигурно има и още цяла сюрия.
Никога обаче няма да достигне истинският брой на агенти на ДС, дебнали един друг герой на Девети – ген. Иван Маринов, който и в наши дни не само аматьори, но дори уважавани професионални историци смятат за национален предател и съветски шпионин. Само разказващият шпионски истории незабравим водещ от телевизия СКАТ Мишо Топалов бе разкривал от екрана извадени изпод полата на историята истини за този генерал. В ограничения достъп до архиви от онова време успях да преборя 17 филери на ДС – кой от кой с по-колоритни псевдоними. Но за спасителя на българските дивизии в Македония и осигурилия безкръвен деветосептемврийски преврат ще пишем в някой друг брой.
Агентите, следящи Владимир Стойчев, докладват за негови връзки с Теофанка Кесякова, чиновничка в американската легация, значи агент на ЦРУ; за срещи с Жан Тасис – бивш гръцки военен аташе; за това, че живеел в разкош; че редовно си шушукал с някой си руски граф Игнатиев, разработван като френски шпионин. Със специални разузнавателни средства бил записан разговор между двамата през 1950 г. преди Стойчев да замине за Париж на конгрес на Международния конен съюз и графът му дал пари...
Други агенти, които пък следили неотлъчно английския генерал Уасън, професионален шпионин под дипломатическо прикритие, записват уникалното нежелание на англичанина да му се дават сведения за ген. Владимир Стойчев, тъй като двамата били от много време добри приятели.
Неотразимите Кумбилиев и Мурджев откриват опасност и в това, че „Конярът“ често говорил за храбростта на германците по време на войната. Най-сетне бил другарувал и с Александър Бичев, вражески елемент, посещавал Франция и Америка, а през Отечествената война – личен пилот на генерала. Този Бичев бил разхитител на държавно имущество, псувал партията и държавата, а Владимир Стойчев охотно се съгласявал с него...
