Къде се коренят религиозните и политическите разногласия между тях
Автор: Иван Петров
Покрай връхлетялата към Европа страховита вълна от арабски мигранти, стана ясно, че много малко знаем за арабите като етнос. А различията между тях и европейците са огромни – и като култура, и като религия. Да, всички знаем, че преобладаващата част от арабите са мюсюлмани, но шаренията идва от това, че те не са хомогенни в изповеданието си. Една част са шиити, други сунити, алауити и т. н. Така че съществуват различия и помежду тях, в зависимост от това кой към коя ислямска деноминация принадлежи.
Това донякъде е в основата на многото конфликти, които непрекъснато подклаждат земетръсно напрежение в Близкия изток, взривяващо арабски пролети, войни и противопоставяния. И всички тези политически и военни баталии се пораждат от разкола, който от векове цари между сунити и шиити.
Международният наблюдател Алексей Наумов в неотдавнашна своя статия за Лента.ру отбелязва, че противоречията между тях започват още от декларацията за вярата – т. нар. шахада, явяваща се първия стълб на исляма: „Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк“ – гласи тя. Но в нейния край шиитите добавят: „...и Али – приятелят на Аллах“. Правоверният халиф Али ибн Абу Таллиб е братовчед на пророка Мохамед. Неговото убийство и гибелта на сина му Хюсеин стават повод за гражданска война сред мюсюлманската общност, разединила единството й на сунити и шиити.
Сунитите смятат, че халифът трябва да се избира с гласуване на най-достойните мъже от племето курейшити, от което произхожда Мохамед, а шиитите защитават идеята за имамат – форма на управление, при която най-висшият ръководител се явява и духовен, и политически лидер. Според тях имами може да бъдат само родственици и потомци на пророка.
По думите на президента на Института по религии и политики Александър Игнатенко, шиитите считат Корана, използван от сунитите, за фалшифициран – били премахнати няколко стиха, в които се говори за необходимостта за „назначаването“ на Али като приемник на Мохамед.
„В сунизма са забранени изображенията в джамиите, а в шиитските „хюсейни“ има много образи на сина на Али Хюсеин. В шиитството дори има течения, чиито последователи се кланят сами на себе си. В техните джамии вместо стени и михраба (ниша, която указва посоката към Мека) са поставени огледала“ – разказва Игнатенко.
Над религиозните разногласия се натрупват и етнически: сунизмът на първо място се явява религия на арабите, а шиизмът – на персите, макар да съществуват множество изключения. Неведнъж убийствата, грабежите и погромите са обяснявани със стремеж да се накажат еретиците. През XVIII век например сунити-вахабити превземат шиитския град Кербала и осъществяват там масово клане, което и до днес не е забравено и опростено.
Понастоящем твърдина на шиизма се явява Иран – аятоласите смятат защитата на шиитите за свой дълг и обвиняват сунитските страни в региона, че ги притесняват. 20 арабски държави, с изключение на Бахрейн и Ирак, са предимно сунитски. Сунити са и основно представителите на многобройните радикални течения, воюващи в Сирия и Ирак, включително бойците на „Ислямска държава“.
Ако сунитите и шиитите живееха компактно, ситуацията може би нямаше да е толкова объркана – предполага Алексей Наумов. – Но в шиитския Иран например, нефтеният район Хузестан е населен със сунити. И именно там се проведоха основните сражения по време на осемгодишната ирано-иракска война. Аравийските монархии наричат този край Арабистан и нямат намерение на прекратяват борбата си за правата на сунитите в Хузестан. От друга страна, иранските лидери понякога публично наричат арабския Бахрейн провинция на Иран, намеквайки, че преобладаващата част от населението му изповядва шиизма – уточнява анализаторът.
Кризата в Йемен
И все пак най-гореща точка по линията на сунитско-шиитското противопоставяне си остава Йемен. Когато започна „Арабската пролет“ там, диктаторът Али Абдула Салех доброволно по-даде оставка и президент стана Абд Рабо Мансур Хади. Мирният преход във властта в страната стана любим пример на западните политици, с който те доказват, че авторитарните режими в Близкия изток може за нула време да се сменят с демократични.
Скоро обаче се разбра, че това спокойствие е мнимо – в северните части на Йемен се активизираха шиитите-хусити, за които бе забравено при сключване на сделката между Салех и Хади. Преди хуситите неведнъж са воювали с президента Салех, но всички конфликти завършваха нула на нула, така да се каже. Новият йеменски лидер се стори на хуситите прекалено слаб и неспособен да се противопостави на радикалните сунити от „Ал Кайда“, активно действащи в страната. Шиитите решиха да не чакат ислямистите да вземат властта и нанесоха първи удар.
Техните операции се развиваха успешно – хусистките отряди се обединиха с войските, верни на Салех, и стремително прегазиха страната от север на юг. Падна столицата Сана и се завързаха боеве за южното пристанище Аден, явяващо се последната опора на Хади. Президентът и правителството избягаха в Саудитска Арабия. Сунитските власти в нефтените монархии на Залива съзряха в случващото се ирански пръст. Техеран не отрече, че съчувства на хуситите и ги подкрепя, но отрече да контролира действията им.
Изплашен от успехите на шиитите в Йемен, Рияд започна през март 2015 г. с подкрепата на други сунитски страни от региона мащабна въздушна кампания срещу хуситите, давайки рамо в движение на силите, верни на Хади. Целта бе да се провъзгласи връщането на власт на бившия президент.
В края на август тази година техническото превъзходство на арабската коалиция й позволи да си възвърне от хуситите част от завладените земи. Външият министър в правителството на Хади заяви, че до два месеца ще започне настъпление към столицата. Тази прогноза обаче се оказа твърде оптимистична и до момента сунитската коалиция постига успехи главно за сметка на значителното си числено и техническо превъзходство. Но ако Иран сериозно реши да помогне на единоверците си с въоръжение, ситуацията може да се промени.
Разбира се, не би било правилно да се обяснява конфликтът между хуситите и властите в Йемен само с религиозни причини – предупреждава Алексей Наумов, но все пак те играят значителна роля в новата „голяма игра“ в Залива, провокирана от сблъсъка на интересите на шиитския Иран и сунитските страни в региона.
Съюзници по неволя
Има още едно място, където сунитско-шиитските противоречия в голяма степен определят политическия ландшафт – това е Ирак. Исторически в тази страна, където преобладаващото население са шиити, управляващите постове бяха заемани от представители на сунитските кръгове. След свалянето на режима на Садам Хюсеин начело на страната застана шиитско правителство, което не желае да прави отстъпки на сунитите, оказали се малцинство.
Не е учудващо, че когато на политическата арена се появиха радикалните сунити от „Ислямска държава“, те без особени проблеми успяха да завземат провинция Анбар, населена основно със сунити. За да си върне Анбар, на армията се наложи да прибегне до помощта на шиитското опълчение. Това се оказа не по вкуса на местните сунити, дори и на тези, които дотогава оставаха лоялни на Багдад – те сметнаха, че шиитите искат да завладеят земите им. Самите шиити не се тревожеха особено от чувствата на сунитите и дори нарекоха операцията по освобождаването на град Рамади „Служим на теб, Хюсеин“ в чест на сина на халиф Али, убит от сунитите. След критиката на Багдад я преименуваха на „Служим на теб, Ирак“.
САЩ, които оказваха подкрепа на иракските части по въздуха, се отнасяха без особен възторг към участието на шиитското опълчение, настоявайки за пълния му контрол от страна на багдадските власти. Американците се страхуваха от засилване на влиянието на Иран.
Макар в борбата срещу „Ислямска държава“ Техеран и Вашингтон да се оказаха на едната страна на барикадата, те се постараха да изглежда, че не контактуват помежду си. Въпреки това американските самолети, нанасящи удари по позициите на джихадистите, си заслужиха сред сунитите прозвището „шиитска авиация“. А тезата, че САЩ застават на страната на шиитите, активно се използва в ислямската пропаганда.
Показателно е, че до момента на американското нахлуване в Ирак религиозната принадлежност играеше в страната второстепенна роля. Както отбелязва директорът на Центъра за партньорство на цивилизациите към Института за международни изследвания Вениамин Попов: „по време на ирано-иракската война войниците шиити фактически воюваха един срещу друг и на първо място стоеше въпросът за гражданството, а не за вярата“.
Едва след като на офицерите сунити от армията на Садам Хюсеин им бе забранено да служат във въоръжените сили на новия Ирак, те масово започнаха да постъпват в редиците на ислямистите. „Дотогава изобщо не се замисляха сунити ли са или шиити“ – подчертава Попов.
Сложността на политиката в Близкия изток не се изчерпва с противопоставянето между сунити и шиити, но то все пак оказва съществено влияние върху случващото се в региона и без да се взима под внимание този фактор е невъзможно да се добие цялостна представа за ситуацията. „Можем да говорим за преплитане на противоречия – религиозни, политически, исторически и геополитически конфликти, които е невъзможно да се разрешат“ – отбелязва Игнатенко. Но, от друга страна, често се чуват мнения и за това, че религиозните разногласия са само параван за прикриването на истинските политически интереси.
И докато политиците и духовните лидери се опитват да разплетат кълбото на близкоизточния проблем, конфликтите в региона се промъкват и зад неговите предели – на 7 септември стана известно, че под „прикритието“ на бежанци в Европа са проникнали близо 4 хиляди бойци на „Ислямска държава“.
