През 1960-1961 г. бях председател на жури при зоналните кандидат-приемни изпити за актьори във ВИТИЗ от Бургас, Варна, Сливен, Ямбол и Стара Загора.
Автор: Станко Михайлов
А членове бяха култовият комедиен кинорежисьор Владимир Янчев, народният артист Цено Кандов, проф. Анастас Михайлов, артистът Димитър Пешев и театралният режисьор Йосиф Венков.
Всички до един обаче отхвърлиха кандидатурата на днешния известен театрален и филмов актьор Руси Чанев в ролята му на Чушкаров. Мотив? Нямал... „кинематографично излъчване”. Но аз наложих волята си и... Руси победоносно тръгна към своите върхове.
Същото беше и с станалите после изявени артисти Дончо Пашов и Маргарита Пехливанова от Бургас, с бъдещия народен артист от бургаския народен театър Иван Янчев, когото допуснах за първа филмова роля в българското кино, с Петър Божилов от Военния театър, с художника проф. К. Джидров, с известната тогава певица от „ДО-РЕ-МИ-ФА”, а след това и филмова актриса Надежда Ранджева и още десетки други.
Все през същите онези години, днешният легендарен режисьор и вече академик Людмил Стайков беше новоназначен млад актьор в Бургаския театър. Заради едно значимо негово рецитално изпълнение в кино „Родина” го взех за сътрудник в моята театрална секция, като го командировах из окръга да подпомага методически театралните състави, включвах го в журита и пр., но без още с нищо друго да беше направил впечатление и извикал зрителски възторг.
Един ден дойде в кабинета ми и тревожно сподели, че искал да следва режисура, защото като актьор нямал перспектива. Спрях го с думите: „Непризнателно е да ядеш хляба на баща си още пет години и след това дълги години да дремеш из провинциалните театри като кон на празна ясла! Ще уредя да поставиш една пиеса в нашия театър и ако я защитиш добре, ще ти дадем втора. Ако и нея направиш успешно, тогава ще ти присъдим режисьорско звание“.
Той прие с благодарствено вълнение идеята ми, след което хукнах при директора на театъра ни проф. Анастас Михайлов и другите колеги да ги навивам. Така след време Людмил постави с успех „Хъкъл Бери Фил”, после втората си пиеса. И тогава затропах по вратите на тогавашния министър на културата Павел Матев, както и на останалите началници на съответните отдели: Русев, Борислав Кръстев, Николай Правдев. Така му дадоха режисьорско звание и Людмил тръгна…
После пък жена му Виолета Донева, известна и до днес театрална и филмова актриса, с която бяхме много добри приятели през моминството й, а след женитбата й с Людмил живеехме в София на „Янтра” 9 прозорец срещу прозорец на три метра разстояние, един ден неочаквано ме замоли да вкарам Людмил в киното. Но докато направя това, което не беше никак лесно по онова време, той по свой път стана асистент-режисьор на един българо-съветски филм, а после засне като режисьор и първата си самостоятелна кинолента „Обич” с участие на самата Виолета в главната роля.
Людмил Стайков е неоспоримо велик. Гледал съм многократно филмите му „Време разделно” и „Аспарух” и винаги изпадам в неизразимо възхищение от тях. Защото с такъв замах е извайвал всеки кадър, с такава режисьорска пълнокръвност е насищал творбите си, че онемявам от душевен трепет и естетичен екстаз.
