Вълнуващи истории за несломимия дух на нашия войник
Автор: Никола Гигов
През 2015 г. се навършват 103 години от освобождението на Родопите. Нека си припомним заветните думи на полк. Владимир Серафимов – освободителят на Родопите: „България е малка, но е кътче от Рая и в нея живее храбър и героичен народ“.
На билото на планината над Смолян е бил строен 21-ви пехотен полк и полковникът е трябвало да съобщи на войниците си, че има заповед за отстъпление до Рожен, която той не иска да приеме. Това и казал: „Юнаци! Турците са седем табора и изкарват дългобойните си оръдия. Ако те ги изкарат на върха, ще изгорят българските села“.
И когато попитал войниците дали искат да отстъпят, те извикали като един: „Не! Не сме съгласни“.
„Тогава решавам сам. Поемам риска на моя отговорност. Аз не ще отстъпя селата, в които вчера бях посрещнат като освободител. Вие, мои храбри юнаци, сте синове на героите на Шипка. Несломима е вярата ми в мощта на моя полк. През моя труп само когато мине врагът – тогаз... ще отстъпя“ – заявил Серафимов.
И всички войници пожелали полковникът да им разреши да изиграят последното си хоро преди боя.
От раниците били извадени две гайди, с които засвириха хоро. И се завъртяха три керкерела (кръга) около полковник Серафимов. Войниците щяха да го бранят до смърт. Очакваше ги най-голямото сражение – последното за някои.
На 19, 20 и 21 октомври 1912 г. валеше дъжд и пръскаше сняг. Влачеха се мъгли и скриваха хоризонта. 21-ви пехотен Средногорски полк се бе пръснал по чукарите. Срещу им идеха седем турски табора, но нашата войска удари центъра на вражеските сили. Тогава започна боят. Решителният бой.
Само в този ден на връх Средногорец полкът изстреля 82 хиляди патрона и 673 снаряда от планинските оръдия. Врагът беше разбит. Пленени бяха 200 противникови войници. По-късно 5 хиляди български воини влязоха в бой с 40 хиляди турци и Авер паша бе принуден да предаде оръжието си.
Излел е Дельо хайдутин
На връх Костадин, близо до Златоград, Делю си устроил най-сигурното скривалище. Там събрал чета от 300 души – борци за свобода. Една от най-големите чети, даже и от Ботевата по-голяма.
След много сражения и битки, той си избрал Велики петък за сетния си ден. Харесвал изгората си Гюлсуме – българка с мохамеданска вяра. Но докога ли тя ще го чака?!
„Избирам Велики петък, когато са разпънали Исус! Избирам деня на кръстните мъки. Тогава Беловидово е бяло, варосано, изчистено. С боядисани яйца. Хубав ден за нова дружина или смърт“.
Стоян – байрактарят му, го запитал: „Войводо, кои места са ти най-драги?“. „Връх Света Неделя с манастира, където е убит баща ми, където съм израснал и кръстен. Връх Костадин, където дадохме хайдушка клетва и се бихме до смърт. Връх Светока, заради птиците, които кълвяха очите на поробителите. Цяла Родопа ми е мила. Това е земята на Момчил. Борят ли се заедно Родопа, Странджа, Пирин и Стара планина, България ще я има.
И песните обичам. Чуя ли гайда, удари ли чан, понесе ли се глас и небето се разтваря“.
„Войводо, народът изкара много песни за теб. Коя от тях ти е най-мила?“ – отново го запитал байрактарят.
„Когото народът вкара в песни, там са най-големите почести. Най-напред ние пишем песните с бойните си пушки. После ги преписваме с кървавите си саби. След това ги запомняме с вековните си мъки, а после ги пеем като знак за свободата. „Излел е Дельо хайдутин е най-любимата ми песен. Не защото е за мен, а защото в нея има открит глас, силна закана, сигурна закрила и много обич. Високи и ниски тонове има в тази песен – върхове и пропасти като планината. Драго ми е да я слушам отстрани като незнаен. Но ми е драго и сам да я пея. И запея ли я – дваж по-силен ставам.
От дълбоки мъки се раждат тези небесни песни. Обичта между мен и Гюлсуме излезе по-горе от църквата и джамията. А песента – още по-горе. „Твоя съм, Дельо во веки“ – ей тия думи нося в гората“ – отвърнал войводата.
Рангел от село Кожинци
В нито една история и в нито една книга няма и дума за Рангел от Кожинци. А той бил български войник и всичко се случило през Сръбско-българската война от 1885 г., тези сражения и сега можем да усетим от връх Руй до местността Дъсчан кладенец.
Уморената българска войска е трябвало да отстъпи към Трънския край. Единствен, който не искал да направи крачка назад, бил Рангел – българският войник от Кожинци.
Той познавал отлично местността в родния му край. Открил една много едра вековна бука, която вътре била куха, и си направил в нея скривалище. Пробил амбразура в кората й, за да може да стреля. А той бил отличен стрелец.
Стрелбата започнала. Рангел не стрелял по сръбските войници, а по техните офицери. Никой не разбирал откъде идват куршумите. Няколко часа траела стрелбата му, през което време дал възможност на българската войска да си отпочине и отново да влезне в бой.
Най-сетне сърбите разбрали, че изстрелите са единични и идат от вековната бука.
Патроните на Рангел свършили и най-сетне той бил обкръжен. Измъкнали го от хралупата и го вдигнали на щиковете си. Там останал и гробът му.
По него стреляха с вражески куршуми много каплари и лющеха буквите на името му. Но народът го обичаше. И първият урок, който научаваха поколения наред, бе да поставят цветя на Рангелов гроб, въпреки че бе опасно. И аз още в първи клас положих своя букет на това паметно място.
Жените идваха тук облечени в черно и без страх подаваха жито по задушница. За да се помни името на българския войник.
