Единствените четирима жители на Върлинка молят за... радиоточка

Автор: Здравка Христова Снимки: Авторката

Само на петнадесетина километра от старопрестолния град, в Балкана човек попада на призрачната красота от времената, описани в разказите и повестите на Йордан Йовков и Елин Пелин преди близо век.
Само дето от родовото пространство и време - онова подреденото, устойчивото и затворено в своята цикличност и сигурност, в наши дни са останали единствено некролозите по портите, зад които се чува самотен кучешки лай. А само преди 60-70 години уличките тук са били огласяни от детски глъч. От някогашните щури малчугани и младежи днес няма и помен.

Докато бродим безпътни из сокаците и се любуваме на приказния пейзаж, попадаме на самотно течаща чешма с изворна вода. Край нея намираме, сякаш изникнала от нищото, зеленчукова градина с едри зрели домати, подредени като гвардейци на парад, а около тях преливат от цвят и красота цикламени астри.
Неочаквано попадаме на подтичващ дребен старец. Чул ни да викаме. Поздравяваме се с добър ден, представяме се и дядо Иван Ангелов вече ни е поканил на гости.

Жизненият и пъргав 88-годишен мъж е живата охрана на Върлинка. Чуе ли куче да джафне, разбере ли, че някой чужд се е появил в призрачната махала, той вече е на пътя и подробно пита и разпитва кой си, от къде си, за какво си... „На 11 декември ще направя 89 години, стрелец съм, ама вече мерникът ми бяга”, шегува се дядо Иван и вика жена си да посреща гости. Баба Мома е на 83 години.

Сядаме под асмата до малка кръгла маса от цимент и мозайка, излята естествено от домакина. Покрай нея са наредени саксии с обички и рози, подават се пъстри петунии. На цимента са оставени току-що откъснати краставици.
“Така да ни снимаш, че да се виждат китките, гордост са на моето цвете”, казва дядото. Започваме да ги разпитваме как се живее сам на село, какви проблеми имат, навестяват ли ги децата.

“Нямаме радиоточка. Ти можеш ли да ни помогнеш в Общината да ни пуснат точката? Тишината е по-голям проблем от самотата. През деня в градината няма кой да ни говори. Ако трябва, аз ще им платя жицата, ама да ни пуснат радиоточката”, прагматично подхожда към журналистическото ни гостуване дядо Иван.
Сърцето му се къса, защото радиоточката била третият член на семейството. По нея научавали новините, песни слушали. “Не може да се живее без информация. Имаме телевизор, но не е същото. С радиото си е друго, докато си вършиш работата, научаваш всичко, а пред телевизора специално трябва да седнеш”, един през друг говорят дядо Иван и баба Мома Ангелови.

Женени са от 62 години. Дошли във Върлинка преди тридесетина години от Велико Търново след пенсионирането на дядо Иван. Той всъщност си е кореняк от Върлинка. Разказва как като дете давал всичките си пари от сурвакането и коледуването за създаването на местното читалище през 1946 година. “Читалището и днес си го има. Обслужва няколко села, ама не се разбирам с председателка и съм се зарекъл, че няма да им стъпя на тържествата”, пали се иначе благият старец.

Питаме го защо се е върнал отново на село, след като е работил и живял в града. “Тука са нивите на баща ми. Като идвахте нали видяхте онази къща с огромната черна порта, там съм роден. Братята ми живееха в нея, но се поминаха, а гледачите им я изоставиха. Да знаеш, че трева е израснала под покрива, направо мира не мога да си намеря, но не е по силите ми да се справям вече. Да бях с двайсетина години по-млад, леле, не можеш да ме спреш. Моята къща харесвали ти? Купих я като дървена съборетина. Аз сам си я направих”, не спира да говори сладкодумният ни домакин.

На младини той бил строител във Велико Търново. Десет години усърдно работил по възстановяването на бирената фабрика в града. “Даже три години живях в самата фабрика. Нямах къде да спя, живеех три години на квартира в Дебелец. Хеле след години ми дадоха едно жилище и аз си го купих”, телеграфно ни разказва за жилищните си митарства дядото със златни ръце.
Баба Мома пък е работила като помощник-готвачка.

Решили да се връщат на село и паралелно с къщата започнали да си правят водопроводна система от огромна цистерна, копали за геран, че да си имат вода в изобилие за градината, за животните. “Гледал съм по три прасета тука, ама сега имаме само четири кокошки и едно куче, барабар ние двамата с бабата. Това ни е домочадието.”

Липсата на водопровод изгонила хората, останали само четиримата старци. От време на време тук идва по някой от виладжиите. Наблизо до дома му къща купили децата на покойната му вече сестра. “Тя беше женена за италианец. Племенниците са в Италия и Франция и искаха да се установят и тука. Как да стане като няма вода? Преди години от двете махали ни събираха пари за водопровод. Май дадохме общо повече от 10 000 лева. Някъде изчезнаха, но не отидоха за водопровод”, гневи се Иван Ангелов.

Дядо Иван и баба Мома имат един син във Велико Търново. “Всяка седмица по два пъти идва да ни види как сме, да ни донесе от магазина каквото ни трябва. Всеки ден по телефона ни се обажда снахата. Много добра жена е, много се уважаваме”, пропява като славейче с тъничкия си гласец баба Мома.
Дядото и бабата обаче са железни в борбата си с телефонните измамници. “Да знаеш по колко пъти вечер или посред нощ са ми звънели по телефона. Станала катастрофа, синът ми убил дете, болен бил, скъпа операция трябвало, дай 5000, дай 10 000 лева”, изрежда класическите схеми на телефонната мафия дядо Иван. Той е спокоен и не им се връзва, защото всеки ден се чува с близките си.

Докато сладко си говорим, до оградата на къщата виждаме овца. Добичето втрещява старците, защото в махалата овце няма. “Май се е загубила. Какво да правим сега?”, скоква веднага дядо Иван и започва да вика комшията виладжия.
Двамата тръгват да мамят добичето с клонка от дървото. Дядо Иван вади две въжета, за да вържат овцата на сянка в съседния двор, дано някой да я потърси. Решението на проблема идва неочаквано бързо. След петнадесетина минути се появяват две мургави момичета, пазачки на нивата на един от чорбаджиите между Върлинка и Нацовци.

“Да сте виждали едно шиленце?”, плахо пита по-голямото момиче и мъжете й показват овцата. “Хайде, Рогушке, тръгвай да си ходим”, подканва момичето овцата.Тръгваме и ние, а дядо Иван ни гони по улицата. Баба Мома му се скарала, че не ни почерпил с шоколадови бонбони. А ние така и не разбрахме чия е зеленчуковата градина до чешмата.


В категории: Репортажи , Горещи новини