Македонизмът е на колене! Защо България го подкрепя?

Автор: Велизар Енчев

Макар и рядко, понякога на Балканите правдата тържествува и историята си отмъщава на наглите фалшификатори. Днес това се случва на македонизма, заченат в края на 19 век в белградската лаборатория на сръбския империализъм. Това, което не успяха да сторят непобедените армии на Царство България в две балкански и две световни войни, ще го направи албанското малцинство в Република Македония.

Изкуствената македонска държава, с измислената си история и още по-измислен език, изживява последните години на трагикомичното си съществуване. Трагедията е в безмилостно избитите и насилствено македонизирани стотици хиляди българи във Вардарска Македония при монархическа и комунистическа Югославия.
Комедията е в жалките напъни на македонистите да окрадат българската история, сърбизират българския език и в същото време се обявят за наследници на елините и потомци на Александър Македонски.

На 4 юли 2014 година 3000 албанци протестираха в Скопие срещу доживотната присъда, която получиха шестима от техните сънародници за убийството на петима македонски младежи преди две години.
Престъпният акт бе описан от властите като терористична атака на радикална ислямистка група, бореща се за автономията на Западна Македония. Полицията използва сълзотворен газ и водни оръдия, за да разпръсне демонстрантите, скандиращи „Аллах е велик“.

Всъщност в този ден Скопие бе бойно поле, на което премерваха сили македонските и албанските националисти. През 2001 г. албанците въвлякоха македонистите в  седеммесечна гражданска война, завършила с Охридското споразумение, което превърна Македония във федерална държава с два равноправни етноса.
Според официални югославски преброявания през 1953 г. албанците са 19 % от населението на Социалистическа република Македония. През 1961 г. този процент спада на 13. През 1971 г. албанците са 17 процента от цялото население. През 1981 г. са 19,7 % и 21 % през 1992 г. При последното преброяване от 2002 г. албанското население е 18,9 процента.

Понеже в Западна Македония цели райони бойкотират преброяването на населението, а и като се има предвид високата раждаемост сред този етнос (средно 4 деца в семейство), демографите убедено твърдят: албанците в Република Македония са над 35 процента. Затова е въпрос на време западната част на страната да се отцепи по модела на Косово.
След демографския апокалипсис дойде и гръцкият удар. На 3 юли, само ден преди албанския бунт в Скопие, премиерът Андонис Самарас заяви в Европейския парламент, че не знае за съществуването на македонски език. Самарас каза това в отговор на въпрос на кореспондент на Македонската информационна агенция за разширяването на ЕС.

След забележка на кореспондента, че македонският език съществувал и се говори от македонското малцинство в Гърция, което гръцката държава не признавала, Самарас отговори на френски: "Има много неща, които комунистите сами са измислили...".
Докато Самарас мачкаше македонизма, до него безвълвен стоеше шефът на ЕП Мартин Шулц, който не показа с нищо, че оспорва гръцката позиция. 
За миг си представих на мястото на Самарас Пламен Орешарски, или който и да е друг роден премиер, но на мига осъзнах колко нелепа е тази ми мечта. Нихилизмът и страхът са закодирани в ДНК-то на домораслите ни политици, които са всичко друго, но не и държавници.

Признанието на Самарас не е прецедент. На 25 януари т.г. вицепремиерът и министър на външните работи Евангелос Венизелос заяви пред Комисията за външни работи и отбрана на френския Сенат:
„Спорът за името, който имаме с Македония, е много по-малък, отколкото идеологическия проблем между Македония и България. В сравнение с големите езикови и исторически въпроси, гръцкият проблем е скромен, а и никой не говори гръцки в Бившата югославска република Македония. Освен това македонският език е псевдомакедонски. Според българското правителство и научната общност в София този псевдомакедонски език е български...“

На този фон българската политика към Скопие е безлична, а на моменти пораженческа. Вместо да се възползваме от своето еврочленство и поставим ултимативните си условия към македонското правителство, ние ухажваме македонистите. 
В началото на май 2014 г. току-що избраният за втори мандат президент на Република Македония Георге Иванов изпрати писмо до българския си колега, в което написа: „Готов съм да дойда в София и отново да подпишем Декларацията за добросъседски отношения от 1999 година“.

Новината бе разпространена не от македонското външно министерство, а от посолството в София. На езика на дипломацията това значи само едно - в Скопие не искат да се шуми за дипломатическото им отстъпление.
В случая обаче има подробност, която подсказва, че Македония отстъпва, но не се предава. През 2013 г. София предложи подписаната от Иван Костов и Любчо Георгиевски Декларация за добросъседски отношения да се трансформира в Договор за добросъседство и сътрудничество. Но в отговора на Иванов се говори за декларация, сиреч македонистите искат само преподписване на стар документ, а не договор с нови задължения.

На 17 май Плевнелиев прие отправеното от Иванов предложение, но настоя Декларацията на министър-председателите на Република България и на Република Македония от 1999 г. да стане договор.
Дотук добре, би казал оптимистът. Ала професионалистът по презумпция е песимист. Професионалният прочит на кореспонденцията между София и Скопие сочи, че има нещо недоизказано и от двете страни, че македонците хитруват на едро, а българите търсят начин да отстъпят, представяйки поражението за победа.

Българският президент не споменава и дума нито за клаузите в договора, нито за техническите му параметри. А и невежите знаят, че дяволът се крие в детайлите, че и запетайка в дипломатическа нота променя цялата й философия.
Плевнелиев е подписал писмото до Иванов, но текстът е  дело на експертите в МВнР, най-добре познаващи българския вариант на договора. Според дипломатически източници този вариант е копие на подписаната през 1999 г. декларация. И най-важното - в него не искаме ревизия на член 49 в македонската конституция.  А в този прословут член четем следното на югозападния български диалект: 

"Републиката се грижи за положбата и правата на припадниците на македонскиот народ во соседните земји и за иселениците од Македонија, го помага нивниот културен развој и ги унапредува врските со нив.Републиката се грижи за културните, економските и социјалните права на граѓаните на Републиката во странство".
Макар че не ги назовава, член 49 се отнася до България и Гърция, тъй като само тези две съседни страни не признават македонско малцинство.
Много пъти съм го писал и отново ще го кажа: член 49 императивно налага на Скопие да се меси във вътрешните работи на София и Атина, което е дипломатическа война, едностранно обявена от Македония.

Вместо също императивно да поиска премахването на чл. 49 от конституцията, Плевнелиев усукано говори за абстрактни европейски ценности. Вместо да стъпим на европейското законодателство, недопускащо преговори за членство, без решаване на спорните проблеми, ние се държим така, сякаш не България, а Македония е в Евросъюза.
Кой ни наказа с тези водачи, годни само да се кланят – дали на Изток, дали на Запад? Кой ни прокле през четири години да избираме фалшиви кумири и анатемосваме почтените?

Анализирай това
Професионалният прочит на кореспонденцията между София и Скопие сочи, че има нещо недоизказано и от двете страни, че македонците хитруват на едро, а българите търсят начин да отстъпят, представяйки поражението за победа.

В категории: Анализи , Горещи новини