На 1 април се навършиха 53 години от смъртта на Димитър Димов. Това е повод да дръпнем завесата пред един малко известен момент от неговото литературно творчество
Автор: Борис Цветанов
Агентът с право на убийство, регламентирано с култовите две нули пред номера му, се смята за патент на Ян Флеминг. Както обикновено в митологията, става дума за недостатъчен анализ.
Близо две десетилетия преди бащата на агент 007, Димитър Димов в първия си разказ „Шпионката" (известен още като „Севастопол 1913") пръв в световната литература създава такъв герой. Виктор Ефимич е името му и като истински класик Димитър Димов постига оня връх, мечта дори за разказвачи от най-висок ранг, когато главният герой изобщо не се появява на сцената.
Разказът е писан преди „Поручик Бенц", който излиза в отделна книга през 1937 г., но е печатан за първи път през 1940 г. в „Литературен глас".
Причината е липсата на самочувствие у автора, никому непознат тогава, да занесе разказ в някоя от многото чисто литературни издания в онова време, качество, което се родее с няколкогодишното колебание на Флеминг да даде ръкопис на някое издателство.
Да не говорим, че почти всички ежедневници (и у нас, и в Англия) в този период поддържат литературни страници – златно време, в което периодиката беше ковачница на писатели и поети.
Минало свършено безвъзвратно. Затова пък след блестящия дебют направо с роман, нещо изключително рядко в литературата ни, Димов дава разказа си на Димитър Митов.
Отпечатването му в най-тежката артилерия – „Мир", през 1942 г. говори вече твърде много.
Нямаме обяснение защо след този шпионски разказ – класика в жанра, Димитър Димов не е продължил в тази насока. Криминалният жанр, където шпионският е само разновидност, не е второкачествена литература.
Както казваше Реймънд Чандлър – и в него или има литература, или няма.
Когато Димов написва разказа си, българската кримка още не е проходила. Що се отнася до шпионския жанр, макар в общи линии да съпътства криминалния още от пионерските му години, той ще се утвърди едва след края на Втората световна война.
Така че Димитър Димов е истинският първопроходник в българския криминален роман от първо поколение – заедно със забравените днес Стефан Брашнаров, Яни Стойчев, Спас Икономов, Цанко Луканов, сред тях и Богомил Райнов и Павел Вежинов, както и Георги Байкушев с единствения си роман „Шпионаж на Балкана"...
Няма две мнения, че авторът на „Тютюн" и „Осъдени души" е класик в най-висша степен, но като познавач, откърмен с криминалния роман, знам, че в негово лице изгубихме българския Ян Флеминг. Неслучайно използвам името на бащата на супермена – в първия разказ на неукрепналото още перо на бъдещия класик има шокиращи припокривания с един от първите разкази на англичанина "От Берлин с любов".
Както в по-голяма част от белетристиката на Димитър Димов героите не са българи, за което Емилиян Станев се шегуваше: „Май някой от далечните ти прадеди е бил рицар от кръстоносните походи".
