Гаджал войвода и първият наш ефрейтор


Гаджал войвода и първият наш ефрейтор
Гаджал войвода
29 Януари 2014, Сряда


Забравен от синовете си, внукът на капитан Георги Мамарчев издъхва в дома на Александър Николов

Автор: Боян Драганов

Целият живот на Георги Илиев – Гаджал войвода, преминава в битки и сражения, но историята е запомнила само впечатляващото му прозвище. Житието му отдавна е потънало в дълбока забрава.
Роден е на 15 септември 1808 г. в Котел. Родителите му Илия и Цона Симеонови са средна ръка земеделци. Георги е първи братовчед на Раковски и внук на капитан Георги Мамарчев, на чието име е кръстен.

През 1828 г., когато пламва Руско-турската война, Георги е мобилизиран от властите и изпратен да изгражда укрепления в Шумен. Войските на Дибич Забалкански завладяват крепостите Силистра, Варна и Шумен. Георги се записва волонтер (доброволец) в казашки полк и участва в бойните действия до сключване на Одринския договор за мир – 2 октомври 1829 г., който донася свобода на Влашко, Сърбия и Гърция, но не и на България.

Той продължава да служи в руската армия. През 1840 г. с малка чета от български юнаци се готви да премине в Добруджа през Браила и Галац, но е предаден и румънците разтурват дружината. На следващата година замисля да задигне оръжие от казармата в Браила, но отново е издаден и арестуван от властите.

От 1841 до 1847 г., през летата, води хайдушка чета из Стара планина, а зимните месеци прекарва в Сърбия и Румъния. През 1848 г. избухва Унгарската революция, предвождана от Лайош Кошут. Русия изпраща срещу бунтовниците 200-хилядна армия. Георги, вече известен като Гаджал войвода, по руско давление събира в Сърбия чета, присъединява се към любимите казаци и участва в потушаването на въстанието.
Сетне се установява в Букурещ, задомява се и опитва да води живот на обикновен гражданин.

Избухва Кримската война и той отново нарамва пушка и участва във всички фази на войната като войник от Пети корпус на генерал Лидерис. На 26 март 1856 г. е уволнен и зачислен в запаса със скромна пенсия. Но прозвучи ли бойната тръба, сърцето му на боец не трае – участва в завладяването на Кавказ и потушаването на въстанието във Варшава. През 1876 г. в Сръбско-турската война е сред организаторите и предводителите на Първи доброволчески български отряд.

На 24 април 1877 г. в Кишинев, когато се чете манифеста за обявяване на Руско-турската война, пред генерал Столетов се представя сух, висок, мустакат възрастен мъж. В едната си ръка държи овчи калпак, а в другата торбичка. Столетов с изненада научава, че този старик желае да се запише опълченец. Когато го запитва какво е правил досега, Гаджал войвода отговаря: „Цял живот съм бил войник“. Столетов лично нарежда на подполковник Калитин да зачисли сърцатия българин в неговата част. Като опълченец в 3-а дружина взема участие в превземането на Велико Търново, при преминаването на Хаинбоаз, при сраженията на Хайнето, Мъглиж, Казанлък, Стара Загора, защитата на Шипка, превземането на Шейновския турски лагер и битките по Тозлука при Връбница, Садово, Тича…

В края на войната 57-годишната му жена Теодорица ражда, след две момчета, момиче – Парашкева.
Едва свалил опълченската униформа,  през октомври-ноември 1878 година неспокойният му дух го отвежда в огъня на Кресненско-Разложкото въстание. Достолепният 70-годишен дядо Георги е с бяла брада, гърдите му са покрити с ордени. От старост ръцете му пушка не държат, но духът му е все така бодър и смел. Със завиден кураж крачи срещу куршумите и въвлича със себе си младите въстаници в тежките битки. Тук за пореден път е ранен – този път в крака, но „не така опасно“. Колкото и невероятно да звучи, престарелият Гаджал войвода взема участие като доброволец и в Сръбско-българската война през 1885 г.

Установява се в Русе и заживява с малката си пенсия от 70 лева. Като горещ привърженик на руската доктрина за управление на България, той се нарежда сред съзаклятниците на русофилския бунт. След разгрома на метежа окръжният управител Мантов го преследва и той забягва в Румъния, където живее при роднини. Пенсията му е отнета.
След повече от осем години се завръща в България (1895 г.) и пише прошение до Народното събрание да си я възвърне. Това му струва много унижения и големи усилия. Живее за кратко в София, след което се прибира в Русе – беден, сломен, самотен, болнав. Семейството му се е разпаднало, синовете му не искат и да чуят за него.

В този критичен момент спасителна ръка протяга познатият му от опълченските години, Александър Николов, който е машинист по железниците с месечна заплата 95 лева. Притежава къща в Русе и като поборник получил 30 дюлюма (около 30 дка) земя в село Голямо Враново, Русенско. Той е женен, с едно дете – момче. Този благороден българин е роден в Измаил, Бесарабия. Родителите му са преселници от Ямбол.

На 12 години, вече „голям човек“, тръгва сам да си печели хляба. Слугува в една кръчма в Болград, после отива в Тулча и влиятелният Димитраки бей го наема да му събира вълна из селата на Северна Добруджа.
Александър яхва гиздав кон, запасва нож, пищови, мята през рамо пушка и тръгва да върти търговия. Край черкезкото село Чернова го нападат неколцина „плячкаджии“, но коравият българин убива един от нападателите, а другите гони да съсече до селския мегдан.

Арестуват го и затварят в затвора в Мачин. Димитраки бей урежда да го прехвърлят в тулчанския затвор, поне с храна да го подпомага. През 1876 г. Александър успява да избяга от зандана и през Дунав да стигне до влашкия бряг. Румънските власти се опитват да го арестуват и върнат в Тулча, но българи от Галац му помагат да стигне до Плоещ, където постъпва в опълчението. Зачислен е в ротата на знаменития капитан Райчо Николов. Съдбата пожелава, когато руският император Александър ІІ посещава стана на войските в Плоещ, на пост пред щабната палатка да бъде младият опълченец Александър Николов.

Александър ІІ е впечатлен от „бодрата му войнишка стойка и светлия огнен поглед“ и благоволява да го удостои с няколко ласкави и насърчителни думи. После нарежда опълченецът да бъде отличен с войнско звание. Веднага Александър Николов е произведен в чин ефрейтор – първия ефрейтор в Българската армия. За съжаление, този факт е убягнал от погледа на  военната ни историография и не е популяризиран.
Опълченецът взема участие в сраженията при Шипка, Стара Загора, Шейново. Заради изключителното геройство, което показва на 16  януари  1878 г. в битката при река Тича, Николов е произведен в чин „младши унтерофицер“ и е награден с Георгиевски кръст за храброст.

След войната се завръща в Измаил, където живее до „харизванието на власите Добруджа от русите“, след което се установява в Русе. Макар и със скромна заплата, дава стряха, постеля и хляб на Гаджал войвода.
От тук нататък разказът продължава летописец, свидетел на житейската драма на стария войвода и благородството на първия български ефрейтор:

„…благодарение на добрата му съпруга и на неговото добро сърце (Александър Николов), те изгледаха престарелия дядо Гаджал войвода, който боледува в дома им няколко месеца, станал беше като малко дете и умря в ръцете на добрия Александър. Такива като него българи са рядко днес между ни: да поемат върху си ден и нощ безпокойствие и труд за един стар войвода, който не им е никакъв, да му слугуват с почит, и да го гледат повече от син и дъщеря, да харчат, да го чистят и пр., това е рядкост. Синовете на покойния дядо Гаджал войвода не се обърнаха да попитат за баща си – той ги люто прокле на смъртния си час…“

Гаджал войвода угасва на 3 декември 1899 г. Погребението му се извършва на следващия ден.
Над гроба му русенските опълченци свеждат знамето си в знак на дълбока почит. Кратко слово произнася председателят на поборниците Христо Иванов. След това идва забвението.


Първият български ефрейтор Александър Николов Император Александър ІІ

В категории: История , Горещи новини

2
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
2
plamen_57
05.02.2014 08:04:12
0
0
За пръв път чух затоз прочут Войвода.Лекаму пръст,и най вече живял в Русе ,достоен Българин заисторията на нашата страна.
1
31.01.2014 04:37:45
0
0
BOJE, KAKVI VREMENA ,KAKVI HORA-BALGARI
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки