В първи клас учителката ни каза, че не сме българчета, а македончета. Радио София в няколко емисии на „македонски език”
Автор: Никола Филипов
Всеки ден ни убеждаваше в същото. По география пък учехме колко македонци живеят в България, за историята да не говорим...
Веднъж убедиш ли се в нещо – смяташ за свой дълг да убеждаваш и други... Потурчванията са извършвани главно от еничари. И братовчедите ми в Гърция са станали по-гърци от старите гърци, та ме убеждават, че и аз съм просто заблуден чист грък...
Работеше някога с баща ми Юсуф. Около 1970-та отиде на гости на роднини в Турция. Взел два месеца отпуск и казал на колегите си, че ако не се върне до два месеца, значи остава завинаги там. Минават два месеца, минават три и повече. Всички вече знаят, че Юсуф със семейството си се изселил в Турция. Една сутрин на шестия месец в завода се появява Юсуф и... срам не срам – разказва историята си.
Разболял се в Турция и отишъл на лекар. След прегледа, като плащал таксата, споменал, че в България прегледите са безплатни. Едва се прибира вкъщи, пристигат две полицейски коли и му заявяват: „Имаме нареждане да те изпроводим до българската граница. Прибирайте си дрешките и се качвайте в колата. Щом в България лекарите преглеждат без пари – отивайте си там! Тук пропаганда не щем!“
И така, връща се Юсуф в България, където всичко му се прощава и той продължава да работи в завода както преди.
В Турция българите от десетилетия са с турски имена. След Първата световна война там
църква не се разрешава да се строи.
Падне ли старата и... край! Да са я отремонтирали преди да падне! Аналогично е положението с българите и турците в съседна, уж демократична Гърция. „Възродителният процес” в България бе провокиран в ответ на всичко това. Но... късно!
Времената са вече други – има радио и телевизия, има ООН и широка международна гласност. Такива „възродителни процеси” е имало в Гърция и Турция в първата четвъртина на двайсти век и както виждаме – съвсем успешни.
Късно, не късно – Юсуф стана Йосиф. По стечение на обстоятелствата, за да стигна до моето лозе, минавах покрай неговото. Почна се така наречената „голяма екскурзия”. Масово, с натоварени на камиони хладилници, перални и гардероби, българските турци започнаха да се изселват в Турция. Апропо, когато родителите ми се изселвали от Гърция за България, поискали да сложат върху каруцата и някакво шкафче, но не им позволили – само дрехи и лични вещи можело да вземат със себе си!
Минавам един ден покрай Йосиф и го питам ще се изселва ли. „О, не! Аз вече минах по тоя път. Да отиват тия, дето не са видели“.
Повярвах му и някак си ми стана драго. Почувствах удоволствие от това, че и той предпочита да живее там, където живея аз – в България.
Ама как можах да съм толкова наивен и да недооценя политическата обстановка! Споделих с друг турчин, също мой приятел, че не всички ще се изселват. Па заради настояването му да дам поне един единствен пример – взех, че издадох Йосиф.
Какво е станало насетне не знам, но лозето му запустя. Тревяса. Няма кой да го кърши, да го пръска, да го копае... Йосиф заминал за Турция – съвсем неочаквано, набързо, внезапно!
Минаха няколко месеца. Есента, на отиване към моето лозе, забелязвам някаква фигура в неговото. Човекът ми обърна гръб, за да не го видя кой е. Аз пък се спрях специално и започнах да наблюдавам тоя слабоват мъж. Йосиф бе стотина килограма и с очила. А този е някакъв измършавелец. Едва ли беше той.
Обръща се по някое време човечецът и виждам, че и той носи очила.
„Аз съм, аз съм – казва ми непознатият и по гласа му разбирам, че това е самият Йосиф. – Аз бях решил да не отивам повече в Турция, ама ме накараха. Ти няма как да разбереш! Както някога ме екстрадираха оттам за България, така и тук ме натириха... Някой ме издал, че нямам намерение да ходя, вечерта дойдоха от организацията и... Не ми се умираше още, та... заминахме. А там – никой не ни признава за турци. Гяури ни наричат и се подиграват с нас. Не издържахме и се върнахме.
Тук искам да си умра, в родината си.
Тук учените твърдят, че сме потурчени българи, там също ни смятат за такива – значи е истина. Аз съм си Йосиф – българин с мюсюлманска вяра и повече не ща да чуя по тоя въпрос!“
Сам сложи точка по въпроса. Значи, макар и късно, и България успя да реши националния въпрос както някога го решиха съседите й, мисля си. Който милееше за Турция – отиде там, който остана тук – ще бъде вече по-българин от мене!
Но не би! Защото в Турция и Гърция този въпрос не зависеше от междупартийната конюнктура. А в България за кой ли път политиката се промени на 180 градуса. Дойде така наречената „демокрация” и... започна обратния процес.
В православна България почнаха да се строят повече джамии, отколкото църкви. И с право отбелязаха англичаните в туристическия справочник на „Lonely Planet”, че „виждайки
никнещите като гъби след дъжд джамии, разбираш, че България с единия си крак е в мюсюлманския свят”. И още по-фрапиращата констатация, цитирам от същия справочник: „В България една малка турска партия разполага с властта в парламента и страната”!
А споменатата от самия него „организация” отново превърна Йосиф в Юсуф и... не след дълго човекът умря. Така и не разбрах причината за ранната му смърт.
В близост до дома му бе издигната джамия с високо бяло минаре и винаги, когато минавам оттам размишлявам върху съдбата му. Върху съдбата на Юсуф-Йосиф и съдбата на България!
