Тоалетните на Веспапиан, където „парите не миришат”
08 Януари 2013, Вторник
Историята на човечеството изобилства от множество примери за всякакви чудати налози
Автор: Яна Славянска
Няма човек на света, който да е очарован от съществуващата данъчна система. Пресен пример за това е популярният актьор Жерар Депардийо, който в края на 2012 г. захвърли френския си паспорт и се изсели от родината си заради идеята на правителството на социалистите да въведе във Франция данък лукс в размер на 75 %.
Но това направо си е бял кахър на фона на къде по-малоумните налози, които ни разкриват летописните хроники от по-стари времена.
За да напълни хазната си в зората на първото хилядолетие – около 70-те години след Христа, римският император Веспапиан решава да обложи с данък... обществените тоалетни. Тогава те са се използвали не само за отходни цели, но и като места на срещи и светски беседи на гражданството. Срещу него скочил дори собственият му син, който го упрекнал, че не може да уважава такава държава, която забогатява от нужниците. В отговор императорът натикал шепа пари под носа на отрочето си и го попитал дали смърдят, следствие на което се родила крилатата фраза: ,,Парите не миришат”.
Не така „хвъркато” обаче била посрещната тегобата, която била въведена през ХVІІІ век в Германия срещу... врабчетата. Законът задължавал всеки тамошен земевладелец да изтрепва в терените си не по-малко от една дузина от нещастните птички. При отчитането на труповете на убитите хвъркати стопаните получавали по 6 крейцера (вид монетна единица). Но ако не изпълнил нормата, трябвало да плати данък от 12 крейцера. В резултат на това се стигнало до процъфтяване на търговията с утрепани врабчета, от което много хулигани с прашки бързо забогатели.
Сигурно мнозина си спомнят приказката за Хитър Петър, дето подържал сухия си комат хляб над къкрещата тенджера в една гостилница. След което собственикът й му поискал да заплати за парата, с която известният зевзек си размекнал краищника. „Аз за тая пара, дето я изяде със сухия си хляб, дърва съм горил, вода съм носил, тенджера съм подклаждал” – обяснява изедникът и разпоредил да ударят десет тояги на шмекера. Петър обаче застанал на слънце и посъветвал алчния гостилничар да бие без да го докосва, както той не докоснал манджата му. Сиреч да натупа яко... сянката му!
И ако щете, вярвайте, но във Венеция съвсем не наужким от 1993 г. съществува данък именно върху сянката. С него се облагат всички заведения в града на Канале гранде, чиито чадъри и тенти хвърлят сянка върху улицата. Което ще рече, че постъпленията в градската хазна никога няма да секнат.
През 1784 г. в Англия пък измислили друга доходоносна такса. Тъй като през ХVІІІ век модата била такава, че всички носили на главите си шапки, властите въвели данък върху тях. При това колкото повече от тези атрибути имал в гардероба си човек, толкова повече плащал за тях. Дори били отпечатани и данъчни марки, които се залепвали от вътрешната страна на шапките.
Такъв знак бил поставян и под перуките в Прусия, за които крал Вилхелм Фридрих І също бил въвел данък. За да се следи изпълнението му, често се правили внезапни проверки, като контрольорите внезапно нахлували в домовете и скубели стопаните им, за да проверят дали не носят изкуствена коса с неплатени задължения към хазната.
През 1535 г. пък английският крал Хенри VІІІ обложил с данъци брадите. Дъщеря му Елизабет І ограничила плащанията само върху тази окосменост по лицето, която е на повече от две седмици. Такъв налог бил въведен и в Русия през 1689 г. от цар Петър І. Той усъвършенствал фискалната система в това отношение като определил диференцирани разценки – дворянската брада струвала 60 рубли; тази на търговците – 100 рубли, попските – само 30 рубли. Селяните можели да си носят брадите даром, но при пристигането си в града и отпътуването си от него трябвало да плащат по 1 копейка.
Преди близо 90 години тибетската хазна дотолкова се била изпразнила, че нямало пари да се създаде редовна армия. Изход от ситуацията намерил мъдрият тогавашен Далай лама, който въвел през 1926 г. налог, начисляван на всеки гражданин, който има... уши! В интерес на истината, съвсем справедливо хората, останали само с едно ухо, плащали само половината от тази тегоба.
И до днес в Австрия съществува т. нар. данък гипс. Той се дължи от всеки скиор при всяко свое спускане по пистите. Събраните средства постъпват във фондовете на алпийските клиники и се използват за гипсиране на потрошените крайници на същите тези скиори. Според статистиката в австрийските Алпи всяка година получават травми около 150 хиляди любители на зимните спортове.
Но да се върнем в добрата стара Англия. Когато правителството обложило с данъци всичко, за което се сети, британците взели да тикат облагаемите си вещи под дюшеметата си или в кюнците на печките си. За да се сложи край на това безобразие, през 1660 г. на Острова бил въведен данък върху димоходите. Но местните андрешковци бързо се изхитрили и тайно използвали съседските комини или използвали една тръба за отопляването на няколко стаи. Точно в резултат на тези комбинации възникнал и големият пожар през 1684 г., който изпепелил около 20 къщи.
Което не попречило десетина години по-късно да бъде измислен данък пък върху прозорците. Колкото повече били прозорците в дома, толкова по-висок бил той. Така хората се принудили масово да зазиждат отворите, през които прониквала дневната светлина. Впрочем подобен налог бил въведен по-късно от Наполеон и във Франция, където на облагане подлежали и вратите. Той просъществувал там от 1798 до 1926 г.
Междувременно през 1851 г. бил отменен в Англия, но пък за сметка на това там вече се бил пръкнал по същото време цял списък с данъчни задължения – кое от кое по-шантаво. Един бърз поглед върху него ни показва, че в предвикторианските кралски поданици е трябвало да плащат налози за ръкавиците си, за парфюмите, за часовниците, за тапетите, за календарите и дори за зарчетата за игра!
Като се замисли човек, може би Жерар Депардийо все пак не е съвсем прав да се сърди за това, че ще облагат толкова скъпо богатството му. Неговите предци са били в къде по-тежко положение, тъй като са трябвали да плащат данък и върху... солта. Той бил въведен във Франция през 1286 г. и останал в сила чак до 1790 г. Абсурдното в случая е, че правителството задължавало всеки гражданин над 8-годишна възраст да купува всяка седмица определено минимално количество от този продукт. Така че той бъркал в джоба едва ли не на всеки французин, стига да не е съвсем малолетен.
В началото на ХІХ век в Германия пък с данък бил облаган оцетът. Не за друго, а за да спре похабяването на виното за производството му.
Очевидно е, че болните умове в областта на данъчната политика никак не са били малко – както преди, така и сега. Невероятно е, но е факт, че някои от тях са посегнали дори на мира. Както тези в Гвинея, които днес задължават всички гвинейци да плащат на държавата в мирно време по 700 белгийски франка на година. Както се подразбира, този данък автоматично би отпаднал, ако страната изпадне в състояние на война.
Сред странните съвременни данъци се нарежда и този, въведен през 2010 г. в Ню Йорк върху... поничките. Той се плаща, ако си ги купиш в някое кафене и седнеш да си ги изядеш в него. Можеш обаче да си го спестиш, стига да ги похапнеш вкъщи или в полицейското управление, да речем.
