Хитлер е бил наясно за здравословното състояние на цар на Борис ІІІ още на 24 август 1943 г.
22 Август 2012, Сряда
Димитър Гичев – регент, Георги Кьосеиванов – премиер. Такава е била предсмъртната воля на цар Борис ІІІ
Автор: Борис Цветанов
В полунощ, на 22 август 1943 г. в кабинета на Хитлер във Вълчето леговище край Растенбург, в разгара на свръхтайната среща, за която „Десант“ писа, цар Борис ІІІ получава фаталния инфаркт. Веднага е извикан от намиращия се наблизо докторски кабинет личния лекар на фюрера Карл Бранд. Той спасява монарха, но както сам отбелязва, спешната намеса само временно стабилизира здравословното състояние на пациента.
Фюрерът нарежда незабавно фабрикуване на „факти“, които да заличат какъвто и да било намек за случилото се в кабинета му. Успоредно с това – най-важната задача: да не се допусне политическа криза в България. Както се изразява пред Химлер: стигало му идиотщината в Италия.
Още на 24 август, четири дни преди кончината на монарха, в България е изпратен барон Шенхарт, държавен секретар на Германското външно министерство.
Мисията, която Хитлер му възлага, е да открие царското завещание (в изготвянето на което бил сигурен) и унищожаването му, в случай че се окажело неизгодно за Райха. Целта на барона е била предсмъртните завети на българския цар да не стигнат до Народното събрание, преди Гестапо да се запознае със съдържанието.
Борис III действително пише завещанието си часове след измамното си здравословно стабилизиране – следобеда на 23 август. Подготвено е с помощта на шефа на канцеларията Павел Груев.
Доказателствата за наличието на ценния документ се намират в протоколите на Народния съд, както и в съобщението на неизвестния радиопредавател на 16 септември 1943 г., за това говори и германският историк Хелмут Хербер.
Най-сериозният от всички български историци, занимавал се с мистерията със смъртта на царя – Георги Георгиев също приема, че завещание по всяка вероятност е имало.
Царят е още жив, но триадата Хитлер-Гьобелс-Химлер са сигурни във фаталния изход. В България освен барон Шенхарт пристига и опитният разузнавач Алтенбург. Той е получил изключителни пълномощия от шефа на разузнаването Валтер Шеленберг.
По онова време, както читателят знае от други публикации в „Десант“, София е осеяна с тайни бюра на Гестапо. Най-важното е това на майор Ритер на „Шипка“ 14, прикрито под невинното наименование Германска визова служба.
Алтенбург има още една задача, непосилна за барон Шенхарт в неговата официална мисия – да положи усилия сред регентите да намери място професор Александър Цанков (това е искане на Гьоринг). Като се фалшифицира измамно желание на царя за посочването му уж лично от него.
Тънък психолог, Алтенбург тръгва из кръчмите, за да усети пулса на народа в това отношение. Пръв помощник му е Роси Киркорян, опитна разузнавачка, дъщеря на един от най-опитните агенти на Райха, работещ в други страни в Европа.
Тя действа сред интелектуалците, особено ценни са информациите, които добива от кафенето на „Цар Освободител“. Много скоро пратеникът на Шеленберг – Химлер се хваща за главата: Цанков се оказва най-неприемливият и за обикновения българин, и за интелектуалеца – кандидат за слава.
В същото време го смущава арогантността на Богдан Филов да се вреди за регент. Из София се носи като виц едно изречение, което жена му триела на главата му: Вече поминистерствахме, време е да поцаруваме...
В Главната квартира вдигат ръце от Цанков и приемат, че Филов също ще е послушен изпълнител на волята на Берлин. В това време Шенхарт се сблъсква с необяснимото за него – благородника, уродливо нашенско нагаждачество: политици угоднически и в прав текст му говорят: вие само кажете какво трябва да е написано в завещанието на царя, утре ще го имате...
На този фон Ритер се опитва да изпълни една на пръв поглед невъзможна мисия – да се открадне завещанието в дни, в които дворецът гъмжи от хора.
И решава, че в модерния двадесети век му остава да действа само като в готически роман. Завещанието трябва да бъде задигнато единствено в няколкото мига около самата кончина на царя.
Неизбежните минути на суетня, суматоха. Да се разбие касата и да се изчезне яко дим. За двойна застраховка трябва да има и агент, който да бъде пожертван за отклоняване на вниманието – такъв е избран веднага: архитект Севов. Княгиня Евдокия отдавна го е нарочила за германски шпионин.
Докато вниманието бъде насочено към него, друг агент на Гестапо – секретарката на царя Надя Стоянова ще въведе до канцеларията на Борис ІІІ германски агент, опитен касоразбивач. Проблемът е как да се стигне до втория етаж, където е канцеларията.
За още по-голяма осигуровка Алтенбург е предложил на шефовете си в Берлин да правят всякакви спънки на министъра на правосъдието Партов, който по това време е в столицата на Райха, за завръщането му в София, за да има за всеки случай малко повече време, тъй като проблемите по завещанието били в неговия ресор.
В София Алтенбург е донесъл плановете за разширяването на царския дворец по поръка на княз Фердинанд през 1887 г. от архитект Ф. Г. Рюненгер. Преди него архитект Румпелмайер вече е работил по строежи на тайнствени подземия в духа на средновековната романтика. Строени са поне четири тунела с височина 3-3,5 метра и ширина 2-2,5 м.
Малко се знае само за тунела, свързващ двореца с кухненската сграда в северозападната част на двореца. Останалото и до ден днешен тъне в загадка. Знае се за тунел, свързващ караулното с Министерството на войната.
Трети тунел е стигал до „Александър Невски“. Четвърти – най-важният за нашата история, е минавал под улица „Шипка“ и е стигал до Военното училище. Фердинанд е държал най-вече на него, за да не се повтори историята с преврата срещу Батенберг. Към този тунел имало и вход от към „Шипка“ 14.
От там агентът касоразбивач трябвало да влезе, воден от Роси Киркорян. Освен опитен шпионин, тя е била и превъзходна актриса, ако нещо се объркало при влизането в двореца, тя е трябвало да изиграе приемливо театро.
През 1943 г. първата стая след главния вход на двореца е била канцеларията на Павел Груев. До него – стаите на секретарите Петър Морфов и Балан. После – на княз Кирил, княгиня Клементина, училището на царските деца с веранда, накрая кафене – столовата.
На втория етаж е спалнята на царя, в която ще издъхне. До спалнята – гардероба, после библиотеката, още и три кабинета. Нас ни интересува библиотеката, там е писалището и касата. До него трябва да проникне Роси Киркорян с касоразбивача. Не било проста работа, още повече, че срещу кабинета била стаята на най-верния на монарха Свилен Николов, дългогодишен камериер.
В 16 ч. на 28 август Надя Стоянова телефонира на Ритер, че на царя вероятно му остават минути живот. Роси Киркорян и касоразбивачът тръгват по тунела. Минути след смъртта на монарха Надя Стоянова отваря тайната врата, свързваща тунела със столовата.
В хаоса около смъртта на царя, в който единственият „мъж“ е княгиня Евдокия, няма никакво препятствие за шпионите до касата със завещанието. Няма проблем и за опитния касоразбивач. В 17 часа завещанието е на бюрото на майор Ритер. Там са вече барон Шенхарт и Алтенбург.
Както се очаквало, то не е в изгода за Райха. Мигновено е осигурен самолет чрез Гьоринг и въздушното аташе у нас Шьонебег. Алтенбург и баронът получават награди, а щафетата се поема от дипломатите – у българите трябва да се изгради впечатление, че царят е посочил Филов за регент, за втори – княз Кирил, а третият ще бъде посочен от двамата.
Завещанието е унищожено с германска прецизност, но по данни от логични заключения от германски специалисти, както и по-късно от изследвания на български историци, може да се стигне до извода, че за пръв регент монархът е посочил Димитър Гичев, опитен политик, земеделец, с доста тъмен авторитет, за да направи приемлив завой в политиката.
Вторият регент, естествено трябва да е бил принц Кирил. За министър-председател е посочил Георги Кьосеиванов, неопетнен политик, оставил следа като успешен премиер, в момента посланик в Берн, установил вече там връзка с представителя на американското разузнаване Алън Дълес.
Това означава, че в предсмъртния си час царят е положил усилията да осигури на страната си едно по-добро бъдеще. Ако Гестапо не бе провалило волята му, историята на България след 1944 г. би била много по-различна...
