Анатомия на едно неизвършено предателство

Автор: Борис Цветанов

Любов необяснима изпитват една категория автори като с почти патологична страст обясняват всеки провал на българските революционни дела с предателството като национална черта. Един изживяващ се като демократ преди демокрацията философ дори открай време се перчи като пръв факлоносец – още на 19 февруари 1988 г. Желю Желев бе заявил в Дома на киното (пригласян от многострадална Велислава): „Висш израз на патриотизъм е критиката на недостатъците на собствения народ“ – помагало за духовното израстване на нацията.

Историята със залавянето на Левски от години е класика във всяко отношение. След като обаче обичайният заподозрян (то се знае – поп Кръстю) с времето взе да не хваща място, в годините на свободното съчинителство започна луда надпревара в търсене на нов Юда.

Ние на поп Кръстю Никифоров няма да се спираме, без друго той не е предал Апостола по простата причина, че не е знаел за последното му пристигане в Ловеч. Иначе си е бил доносник на властта.

Отминаваме и разните му там „откриватели“, които пак търсят поп под лозунга „тоя поп не е оня поп“.

Отминаваме и недоразумението „прадядото на Андрей Луканов предаде Левски“. Така де – има си хас, щом Андрей Луканов закопа България, що пък преди него подобно геройство да не е извършил прадядо му. Още повече, че дядо му пък закопал Септемврийското въстание, доколкото е имало такова. Тия автори да ме бяха питали и за испанския период от живота на Карло Луканов, че да обогатят съчиненийцата си, но млъкни сърце!

Само дето Марин Поплуканов е бил в кауша в София и няма как да знае по кое време Левски ще е в Къкринското ханче. Пък и пари, държани у него – комитетски пари, не ще да е крал, защото през 1974 г. при изкопни работи на мястото, дето е била къщата му, били намерени 1364 златни монети, емисия 1876 г. Толкова за Марин Поплуканов. В добавка – по онова време в Ловеч е имало три фамилии Луканови без роднинска връзка помежду им.

Та види се работата малко забуксува, затова и някои хитреци впиха поглед в паранормалното. На преден план излезе преподобната Слава Севрюкова. Нямам нищо против лечителката и гадателката. Но автори хитреци, подобно хиляда и едната самообявила се за наследнички на Ванга шарлатанки, представят свои бълнувания за интимно споделено с тях от Слава Севрюкова.

Ето какво пише в книгата си за нея Христо Нанев: „Преминавайки с лекота от видимия в невидимия свят“, пророчицата вижда Левски да „стои прав в богата чорбаджийска къща“, прави поклон доземи – така де: за пръв път непризнателните българи го потърсили, откакто се преселил от другата страна на мира“, след което Слава уточнява пред Нанев в ролята на изповедник – Левски бил „в турско одеяние и с фес“. И казва още духът на Левски (ту дух, ту материален – ама да не придиряме):

„Много ми е мъчно и страшно ми е болно, че ме предадоха ония, за които се борех“. Колкото до разкоша – обяснява: чорбаджиите с кесии давали за делото, да не мислиш... Е – още малко и ще имаме „пари, пари, пари...“, казано  малко по иначе: където и да обикалял из българско Апостолът имал със себе си кажи речи торба, пълна с жълтици...

Обяснил духът му пред пророчицата и кой го е предал: сиромах някакъв обикалял богаташките ниви да прецени при кого да се цани напролет, видял съмнителния (него де), през глава изтърчал в конака, а ония там само това чакали, хвърлили му няколко гроша и право в Къкринското ханче. Даже знаели, че е Левски! А в кауша на Апостола много му се искало само на доживот да го осъдят, ама като прочели „смърт“, вдигнал глава по модел „овчарчето Калитко“  и викнал: „Бесете ме!“.

Само дето до тук нелепостите не свършват. Духът на Левски чрез Слава Севрюкова разговаря с мераклиите – семейство скулптори – да изваят подобно братята македонци 60-метров монумент на Левски, та те питат го в отвъдното какво аджеба мисли за тая работа. Апостолът се разтапя от умиление: ама само вие можете да го сторите, и заявява, че от душа го иска тоя паметник... За черешка на вулгарността не може да се пропусне удар и по Николай Хайтов: гробът ми – казва духът – никой, никога, по никакъв начин не го е разкопавал...

Хайде да слезем на земята.

Историкът Веселин Игнатов прави откритие: турците, като отиват в Къкринското ханче,  отлично си знаели кого ще трябва да арестуват. Даже доктор Уотсън ще каже на това „Елементарно, господа!“.

По всичко си личи. Тия 10-14 жандари са първите попаднали под ръка в оная фатална нощ, изпратени да видят що за стока е един съмнителен тип. Най-висшия чин в тая група бил чауш, демек нещо като старшина. За Джингиби обаче се полага от лъв нагоре!

Сега – не че ни се иска кой знае колко – пак ще трябва да се занимаваме с глупостите на старата ни позната – Татяна Мачковска. Няма да споменаваме името й от тук насетне, още повече, че това, дето го е писала, го е преписала.

Но пък в тоя свят на феминистки, тя се изживява като женомразка: „Жена предаде Левски“ – заявява твърдо госпожата в „Седмичен труд“. И посочва предателката: Величка Хашнова. Това е фамилията й по мъж, иначе Юдата в пола е сестра на Марин Поплуканов. В стил Симеон Дянков видната плагиатка пояснява:

„Хашнова имала финансов мотив да предаде Апостола“. Демек за пари. Проличало от това, че Хашнови веднага след залавянето на Левски се сдобили с нова къща. Само дето, ако освен да преписва, госпожата четеше това-онова за обща култура, щеше да знае, че никаква нова къща не е строила Величка, нито пък брат й. Къщите и на двамата са разрушени чак през 1895 г. за отмъщение от новите управници в Ловеч, защото Марин Поплуканов бил стамболовист.

Освен всичко, в къщата на Величка, имало скривалище, строено от Христо Иванов – Големия, и в него се е крил, освен Апостола, и самият той цели четиринадесет месеца през 1876-77 г. Как пък и него не издаде Величка – кой да ти каже.

В цялата тая работа има и нещо много съвременно – любовни интриги тип турски сериал. Сестрата на Величка – Йорданка, много се натискала на Левски, но тъй като той не я рачил, Величка освен финансовия симеондянковски мотив, имала и личен такъв – да му върне на тоя, дето отблъснал мераците на Данчето...

Накрая и нещо, което пак засяга съдбата на Апостола – хаджи Иванчо Пенчович бил неговия съдия, той го осъдил на смърт и какво ли не, четем съвсем наскоро, пък иначе виж – паметник му издигнал след Освобождението (има се предвид емблематичния монумент на Левски в центъра на столицата).

Не е тук мястото да се спираме на битието на този страдалец и патриот. И до ден днешен участието му в извънредната комисия не е изяснено както трябва. Тази комисия с председател висшия държавник Али Саиб паша (председател на Държавния съвет, велик везир и др.), с член Шакир паша, е назначена от Високата порта през ноември 1872 г.

Целта й е да проведе съдебния процес над участниците в Арабаконашкото приключение.
И идея не е имало, че ще бъде заловен Левски и ще се наложи да бъде съден и той. Въпреки всичко, получавайки назначението, хаджи Иванчо Пенчович, виден деец главно в българските църковни борби, дълго се колебае и се съветва с д-р Стамболски дали да не откаже по някакъв благовиден предлог.

Д-р Стамболски, в чийто патриотизъм слава богу никой не се съмнява, го съветва да приеме. По разни причини, сред които най-важната: ще бъдат съдени българи, като знаейки че член на комисията (съда) е и българин, и то доверено лице на Високата порта, „ще усещат едно облекчение и надежда“.
Засега това е достатъчно.

Докато бъде измислен нов предател.




В категории: Епопея на забравените , История , Новини