Доказателството за това от векове наред е пред очите на всички
Автор: Борис Цветанов
На 27 юни светът отбелязва Деня на риболова. Българите са една от нациите, които с пълно право могат да го честват почти като национален празник. Да видим защо.
Забравихме сензацията около „чинията на Ной”, открита на дъното на Черно море край Варна, книгата на Райън и Питман „Ноевият потоп”, вече не ни е интересно да ударим гърди, че най-старото злато по нашите земи е открито, че – както откри белгийският историк Харал Харман – писмеността е възникнала на територията на днешна България преди 7 500 години.
От време на време се намира някой луд („Свестните у нас считат за луди – още Ботев го е казал, б. а.) да удари камбаната: първата световна цивилизация се е зародила край Черноморието и след унищожаването й от гигантски катаклизъм, останал в съзнанието на цивилизацията като Световен потоп, оцелелите в безподобна сухопътна одисея за 4-5 хиляди години полагат основите на цивилизацията на шумерите, Месопотамия, Египет, Персия, стигат Хималаите и Тибет и през Средна Азия и Кавказ се завръщат по земите на далечните си предци.
Една преписка в Манасиевата хроника, открита не от мастити учени, а от един странен писател – Тодор Ризников, го доказва: Аспаруховите българи просто при своите братя отвъд Дунав си дойдоха.
Но тук думата ни е за друго. Че през цялата си хилядолетна история, в седемте Българии, които са градили, нашите предци винаги са били народ на рибари. Доказателствата в историята за времето, в което няма писмени сведения, се откриват най-вече в антропологията, ономастиката (която се занимава със значението, произхода и разпространението на лични и географски имена, б. а.), етнографията, вярванията... Хидронимите – названията на реки, са най-устойчиви в това отношение. Те са като своеобразни документи, макар ортодоксалните учени не са съгласни много с това.
Няма да стигаме до там, където изследователи сочат българи (впрочем недолюбваният преди Девети септември и още повече след това историк Ганчо Ценов твърди, че траки, мизи, македонци, мирмидонци от Троянската война са само други наименования на българите, б. а.) и коптите са наследници на населението на Атлантида. Държим обаче на мнението си, че риболовът е бил винаги сред основните поминъци на далечните ни прадеди. Изследователят Петър Добрев отдавна доказа, че в легендите и преданията са скрити много истини и една от тях е, че древните българи са ловували и в Индийския океан.
В преданията на българите се говори за три морета – Черно, Бяло и Синьо. Черното – това е сегашното Черно море, Бялото е архипелагът, заедно със Средиземно море. А за Синьото легендите разказват, че е някъде много далече, където се изтича слънцето. Това именно е Индийският океан.
Едно от най-безспорните доказателства за принадлежността на населението по Черноморието към риболова е показано чрез символиката в етнографията. Тази наука е основен и най-консервативен елемент в търсенето на истини за отдавна минали събития.
Затова е време да си отворим очите за скритата символика на монетния нагръдник, характерен за народните женски носии от много краища на страната, преди всичко в Бургаско, Свищовско, Софийско и Македония. Става дума за специфичния нагръдник – нещо като елече или жилетка – в чиято тъкан са пришити различни по големина монети, образуващи нещо като броня. Такива нагръдници се срещат и при чувашите в Поволжието, които от незапомнени времена се смятат за чист български етнос.
Използването на монети в женските носии не се изчерпва в нагръдника. Още по-разпространени са герданите от монети. Аналогични на добре познатите у нас нанизи украсяват и традиционното облекло на жените в Татарстан, Башкирстан, Чувашия и други територии, населявани с етнически българи. Има ги дори в Италия – страната, в която по изчисления на наши и италиански историци живеят поне 5 милиона потомци на българите от Велика България и Дунавска България.
А сега да прочетем шифъра на старите българи, защото в етнографията всичко е код и символика. В нашия случай това са монетите. Формата, образувана от тях, символизира люспите на рибата. Това разшифроване показва, че и нагръдникът, и герданът имат предназначението да бъдат духовните пазители на жената, подобно предназначението на рибените люспи. Такъв шифър може да измисли само народ, на който риболовът е в кръвта.
Но има и друго доказателство. Почитта на траките (за които споменахме, че също са българи, според Ганчо Ценов, б. а.) към рибата е изразена в отношението им към някогашния бог на морето Карибас. Това е божество, обитаващо прилива. Открива го в средата на миналия век Карл Густав Юнг, използвайки малко познати древни източници.
Юнг свързва Карибас с древното схващане, че по тия (нашите) земи са живели и първите хора. Швейцарският психолог и психиатър, създател на т. нар. „аналитична психология” се е опитал да даде етимологичен отговор на това какво означава името на този бог. И стига до извода, че то означава „пожертван” – трансформирано от „кариба” в „курбан”.
Ще направим едно отклонение, за да уточним, че много думи в българската лексика погрешно се смятат за турски, докато в действителност са български думи, навлезли в турския. Такава грешка се допуска и за редица български слова, които се приемат за италиански, а всъщност те преди хилядолетия още са минали в латинския от нашия език. Но да се върнем на дълбокия смисъл на думата „кариба” или „курбан” – а той е, че нашият народ, българският, който е населявал Черноморието, е „пожертван” в името на цивилизацията.
Спираме се на нетрадиционните доказателства, че нашият народ е рибарски, защото традиционните са широко известни. Гръцкият хронист Теофан например е описал риболов в земите, населени с българи край реката Куфис, Кубан и Понтийско море. Той дори използва термина „българска риба ксистон”. Споменава и една друга риба във Велика България – мурзула.
Изследователят Петър Добрев смята, че става дума за изключително ценни видове риби, иначе хронистът не би се спрял специално на тях. Както и че става дума само за специфични популации за реката Кубан.
Академик Л. Берг е на мнение, че в случая става дума за кубанската мряна и кубанския подуст, родствен с уклея, наричан още шемая. В превод шемая (от шах и май) означава царска риба. По съпоставими данни кило такава риба днес би струвало около сто долара.
Според арабски географи, пътували из земите на Велика България, българите са произвеждали и рибена мас, която са изнасяли в други страни. Те са произвеждали и уникално рибено лепило.
Така че е твърде вероятно наистина българите да се окажат първият народ, превърнал риболова в поминък.
