Омаскариха Левски и Ботев. Кой ще е следващият?

Автор: Борис Цветанов

Имаше една „мадам“ в газетата на Тошо Тошев „Труд“, за която се говореше, че Доган изсипва пачки пари в джобовете й. Но не е била единствена. Има поне още една госпожа, която за съчиненийцата си би трябвало щедро да бъде хонорувана от мафията на Ахмед Доган, пък може и направо от Координационния съвет за пропаганда и контрапропаганда към президента на Турция или Дирекцията за пропаганда в чужбина към министър-председателя. Всъщност – знае ли човек...

Журналистическото недоразумение Татяна Мачковска, позната на читателите на „Десант“ като патологична плагиаторка, от няколко месеца се кипри в нова премяна. В оставената на доизживяване газета „Седмичен труд“, където Мачковска е зачислена от памтивека, тя се е хванала да прави разследвания.

Ментета, разбира се – нормално за страната на ментетата. Не бихме взели отношение, ако целта на нейните излияния не беше да се омаскаряват български патриоти – любим похват на всеки лумпен. Лумпенът, твърди д-р Александър Панов от Института по литература към БАН, не понася патриархалната почтеност на хора като Ботев. Той няма морал и почтеност, няма вяра в себе си, та камо ли в когото и да било.

Преди няколко месеца Мачковска на две вестникарски страници направи супероткритието, че „жена предаде Левски“.
Така най-сетне многострадалният български читател, благодарение на нея, има възможност да научи една от най-големите загадки в историята ни: „Величка Хашнова имала финансов мотив да предаде  Апостола“.

Няма да коментираме омаскаряването на една от всеотдайните патриотки около Дякона. Ще се спрем малко повече (не си струва – подробно) на омаскаряването на друг поборник – Никола Обретенов (и не само на него). Маститата журналистка е решила, че е направила гениално откритие, направо статия, достойна за „Грами“ или „Гонкур“, затова на два пъти – веднъж на 23 юни 2010 г. и сега на 30 май т. г., все в „Седмичен труд“ отпечатва неотразимите си разкрития, че „Свои екзекутират Ботев“.

Непочтено е към читателя в един и същи вестник два пъти да се пуска една и съща статия, но нейсе, да не придиряме на подобно  недоразумение. Разбира се, случаят пак е клиничен. Мачковска пак си плагиатства, но сега се прави на коментатор (?). Споменава, без да им отделя внимание, че въпросът бил разглеждан от проф. д-р Стефан Влахов – Мицов, Веселин Игнатов, Георги Тахов. Ама иначе върховните заключения ги дава тя. Треснала ги е на главата на читателя още в подзаглавието:

„Предателства, интриги и измами съпътстват четата и в един миг конфликтите се оказват фатални“, натиска се спусъкът. Тия простотии не си бе позволил някога криещият си името клеветник Макдъф, нито пък днешните интриганти, наричащи Ботев и Левски терористи.

Мачковска казва о ще, че това си било чиста проба предизвестена смърт, като старите войводи сметкаджии се свили в черупките си и пратили поета на смърт с двеста души „събрани от кол и въже“... хайде стига толкова. Разбра ли, читателю, че на 2 юни отдаваш почит преди всичко на „хора от кол и въже“ (казал го е Захарий Стоянов, но думите му са извадени от контекста).

Но и войводата не е стока. Според авторката на пасквила Ботев си е чиста проба самовлюбен нарцисист, разтопил се от кеф, гледайки как Георги Апостолов на колене му целува ръцете и го моли да поеме четата. „Пренебрегнат от апостолите – пише тя, – честолюбецът е поласкан от оказаното му доверие“.
И по-сетне той е главният виновник за това, че най-добре въоръжената българска чета на бърза ръка била разбита. Ако Мачковска във времето, в което не плагиатства, четеше това-онова, щеше да разбере, че меко казано повечето от четниците били въоръжени с пушки боклук.

Лека-полека тя стига до такива уточнения и открития като как Никола Обретенов, независимо дали спонтанно, или обмислено, теглил куршума на войводата. А после лъгал наляво и надясно, извъртял. На книжлето на проф. Мицов няма да се спираме, може да се намери, но си струва да видим какво пише Трифон Христовски, един български  Стивън Хокинг, прикован на легло, талант, чийто роман човекът, на когото се доверил, издал от свое име. Преди 75 години той води героична битка с Никола Обретенов, убеден, че старият поборник крие не от зло сърце, а поради страх да не опозори войводата истината за смъртта му.

Двамата водят диспут по страниците на популярния седмичник за обществени и културни въпроси „Час“ на забравения патриот Панайот Чинков. Този спор, заедно с коментар, Христовски издава като книга, но тя е конфискувана и днес е библиографска рядкост, но пък има копие на есперанто, предизвикало тогава сред българите в чужбина огромен интерес.

Там е истината за гибелта на войводата. И там Христовски нито веднаж не си позволява да обвини Обретенов в убийство. Ние ще цитираме и него, но преди това ще отбележим онова, което един душевед – писателят Змей Горянин, казва: „Ако беше така, Баба Тонка щеше със собствените си ръце да удуши сина си!“ А майката най-добре, ако не съзнателно, то подсъзнателно би почувствала това...

Христовски, занимавал се със загадката денонощно цели месеци, не се решава, но Мачковска направо твърди, че „дузина свидетелства на Никола Обретенов, един с друг не си схождат, но даже си и противоречат“.

Само че истината е друга.
Две комисии сума ти време се занимават през 1927 г. с Ботевата смърт. Протоколите са публикувани в „Независимост“ и че са подробни, личи от това, че се печатат в 11 броя – от  1 до 16 юний 1929 г.. И става ясно, че, както косвено признава и Христовски, „никаква празнота, мистерия, неправдоподобност, извъртане и нежелание да каже истината от Никола Обретенов не се открива“.

Мачковска обаче няма представа за тия публикации, а както се вижда – и за самия Христовски. За да не бъдем обвинени в избирателност на фактите, ще поместим слабото звено в нашата защита на паметта на Никола Обретенов. То е все в тия протоколи. „Господин Обретенов прекъсна разказа си – стенографира членът на комисията господин Бучински, общественик от Враца. Господа, обърна се той към членовете на комисията – извинете, аз имам една молба към вас.

Закълнете се, че това, което сега ще чуете, ще го запазите в тайна, него аз не искам да вписвате в протокола. Ние всички се спогледахме в изумление и почти едновременно се заобаждаха: Та тогава, господин Обретенов, нашата задача няма да бъде изпълнена. Ние се събрахме да установим истината и да я кажем на целия български народ, колкото и страшна да е тя....“
Представи си, читателю, какво можеше да измисли Мачковска, ако знаеше тия думи! Какво „разследване“, какви измишльотини... Но нея хич не я бива в размислите...

И така, комисията не приема предложението, Обретенов премълчава. Но в „Час“ все пак я кодира: „И сега, както винаги, твърдя, че Ботев остана много разочарован, когато видя апатията на населението от Козлодуй до Враца. Особено когато видя, че от целия Врачански окръг никой не се присъедини към четата, той ставаше от ден на ден по-угрижен, а измяната на врачани го съвършено сломи и неговото нежно поетично сърце и чувствителната му душа не можаха да понесат това. Той, великият Ботев, изля мъката си в плач на Милин Камък... и обсъждаше какво трябва да се направи, за да се избегне пълната катастрофа....“
Ние спираме до тук.

Ще споменем, че Мачковска не е единствената в хора на клеветата. Христо Нанев, някога поет, ориентирал се сполучливо в прозата на днешното време, е написал книга за пророчицата Слава Севрюкова. И ни в клин ни в ръкав, вмъква свои си измишльотини в нейната уста: била споделила с него, че вижда с параспособностите си, как четник –  знае кой, но не казва името му, застрелял Ботев в гърба. Навремето Георги Тахов посочи Войновски като убиец. Веселин Здравков смята, че убиецът е Георги Апостолов –  зъл и сприхав човек.

Някой си Веселин Радков пък пише в една многотиражка, че Обретенов е убиецът, за да вземе жълтиците на четата, които Ботев държал в „кемера или колана си“ и после с тия пари си построил в Русе къща на два ката.

Като капак, една газета тия дни публикува откритието, че Ботев не бил убит, а само ранен, потърсил убежище при един овчар, оня като видял много жълтици в него, изчакал го да заспи и разсякъл главата му с брадва. Само дето тая история е стара с цял век. И убиецът пак се изповядал в сетния си час. Има такива, дето казват, че Ботев останал жив и здрав, та дори доживял да стане белобрад столетник. Бил чакан от една даскалица, строила цялото училище с букети на турската граница.

Но ще се върнем на финалния акорд на Арията на клеветата на Татяна Мачковска. Върхът на нихилизма на авторката е подчертан в дълбокомислено оправдание на убийството, нещо, което не си е позволявал никой досега. При това с нотка на високо самочувствие тя заявява, че „днес би трябвало да имаме смелост за истината!“. След като десетилетия комунистическите догми са пропагандирали лъжа, трябвало да има такива смели хора като нея, които да кажат: „... военният комендант Войновски е вдъхновител на акцията (разбирай убийството, б. а.).

Обретенов и другарите му осъществяват физическото отстраняване на войводата (ама че фраза!). Те правят избора си в полза на Войновски, разчитайки че благодарение на военните му познания, ще се спасят. Което и става“.
Машала бе, маскара, би казал неотразимият Бай Ганьо. Дайте да им вдигаме паметници, би казал Ахмед Доган.
Ние нямаме какво да добавим. Всичко е толкова нелепо, че не си заслужава.




В категории: Горещи новини