Поредни събития в българското студентство ангажират време, внимание и биологична енергия както на съответни органи
Автор: проф. д-р инж.-икон. Илия Христов
и институции, така и на значителна част от обществото на страната. И както обикновено бива, търсят се причините, причинителите и обусловилите ставащото фактори. И разбира се, все се набелязват мерки, субекти (длъжностни лица и цели институции) за тяхното провеждане и упражняване на съответен контрол. Обаче процесът на негативни явления не само продължава, но и изглежда става по-интензивен и с все по-осезаеми последици – за съжаление нежелани от по-голямата част на обществото.
Не случайно е поставен акцент върху последната част от предходното изречение. Защото този факт и същевременно обстоятелство е едно от първите няколко най-важни, абсолютното съобразяване с които е в основата на намиране на правилния механизъм за разрешаване на обобщения проблем, т.е. ставащото в българското студентство изобщо, а “приземено” към “случките” в студентските общежития, в учебните сгради, гастрономичните и развлекателните заведения, на улиците, а и навсякъде другаде.
Както става ясно от споменатото тук и най-вече от реалната действителност, набелязваните мерки явно не водят до резултата, за постигането на който уж са нормативно начертани. Както обикновено бива, така и в конкретния случай се водят дебати, дискусии, спорове защо става така, кой или кои са причината или причините, кое пречи да е иначе, кои са виновните или поне не са си свършили работата, така както би следвало да я изпълняват. И т.н., и т.н.
Самият факт, че процесът на събития и явления с негативни последици не е възпрян, свидетелства ни повече, ни по-малко за това, че “правенето” от страна на отговорните фактори, не постига целта, т.е. показва, че както обсъжданията, така и решенията, а може би и тяхното изпълнение са все едно правене на нищо.
Едва ли един човек, който и какъвто и да е той, едва ли една институция, която и да е тя, едва ли дори едно правителство (без което и да е то) може да намери правилното решение на проблема от засегнатия тук казус и да обуслови неговото привеждане в изпълнение. Основание за такова съмнение дава най-малкото следното.
А) Студентството е органична (а не механично присъединена) част на една изключително сложна система, каквато е тази на обществото на една страна - в случая България. Поради това, всичко ставащо в останалите й части (стопанска сфера, законодателство, култура, спорт и т.н., и т.н. има връзка със сферата на студентството. Както, разбира се, е налице и обратна връзка;
Б) Нашата законова и подзаконова уредба е заимствана, т.е. тя е механично привнесена от някъде, а не е “родена” съобразно характеристиката, в това число и спецификата на българското общество. При това положение няма как ТЯ да е обосновано не само и не толкова ефективна, но преди всичко и най-вече ефикасна (защото например лекуването на лудост чрез осигурен и действителен прием на аспирин от пациента е ефективно, но с положителност то не е ефикасно).
Между “ефективно” и “ефикасно” не е задължително да има различие, но понякога има разлика, измервана с “разстоянието” дори от земята до космическата дупка.
В този ред на търсене на основанията за съмнение могат да се “открият” и представят аргументирани още десетки, ако не и стотици.
Но не това е целта на настоящото писание. А тя е да се намекне за някои от основните причини на ставащото.
Онова, което изкушава автора да направи в случая, е припомнянето на нещо, на което той е бил и свидетел, и “потърпевш” (в най-благородния смисъл на думата). В недалечно минало, без България да е на първо място в ЕС по брой на полицаи на 100000 души население и без тя да е в челото сред страните на Европа по брой на т.нар. “охранители” на определен брой жители, (много вероятно е , че ако се направи и такава класация, да се окаже, че сме сред първите) са царели ред и сигурност, за които и за каквито по-голямата част от младите, а може би и всички те, не само не могат да си представят, но не са дори и чували.
Изтъкнатото тук е направено без илюзия за пределна годност на някогашния механизъм, защото в противен случай възможният процес за усъвършенстване би бил “убит”. Което, разбира се, е утопия. Отбелязаното за недалечното минало е предназначено за управлявалите българското общество и неговия многоаспектен живот през последните 22 години, с оглед припомнянето им на една от изключително богатия ни фонд народни мъдрости. В случая тя е “Ела зло, че има и по-зло”.
Така или иначе, това, което се прави у нас от т.нар. “управляващи”, не дава резултати, желани от съзидаващата част на българското общество. А може би е по-точно да се каже, че като че ли от тях не се прави това и така, за да става нещо добро за средностатистическия българин, живеещ в България (за напусналите Родината си в последните 22 години е друг “специален” въпрос и друга тема за банални, но и за нетривиални оценки и изводи).
Защото, като че ли повечето от случващото се в Родината е резултат от действителност на автопилотно “движение” на обществото, (т.е. от своеобразен хаос), отколкото последица от някакви целенасочени въздействия от страна на иначе изключително ласкаещата се да се определи като елит на нацията негова част.
Но както словесната еквилибристика блага не произвежда, така и не се забелязва, дори с помощта на най-мощния за нашето съвремие далекоглед, опияняващата се от самоопределянето си като елит част от българското общество да е обусловила или/и създава каквото и да е по вид и степен благоденствие на българското население и особено пък на знаещите и можещите нейни членове.
А това определено налага изтъкване на една изглежда забравена или игнорирана (по какви ли причини?) у нас през последните 22 години подходяща за случая показателна сентенция “Всичко може да стане, но не всеки може да го направи!!”
