Легендата е предавана от уста в уста в продължение на векове и може би за пръв път е описана от известния казанлъшки журналист, писател и политически деец Христо Дочев Ваклидов
Автор: Иван Иванов
Върхът на старозагорското Аязмо, чието име всъщност е „Аязмото на свети Теодор Тирон”, е забулен в тайните на една важна за българската история легенда. Тя се отнася за все още нерешения въпрос – къде е покръстен княз Борис – Михаил?
Легендата е предавана от уста в уста в продължение на векове и може би за пръв път е описана от известния казанлъшки журналист, писател и политически деец Христо Дочев Ваклидов (1841-1891) и от неговия брат, униатския свещеник Иван Ваклидов.
Оттогава насам тази легенда е коментирана от много старозагорски автори на книги, вестници и статии, но тя е почти непозната на широката общественост в страната. В какво се състои легендата и има ли вече доказателства за нейната истинност?
Според легендата, по време на езичника Борис, град Берое е управляван от българския болярин Цолю, който имал дъщеря на име Цветана. Резиденцията на управителя Цолю се намирала в подножието на старозагорското Аязмо, а до нея имало голяма градина и затвор за византийски пленници-християни.
Съгласно данни, записани от митрополит Методий Кусев през 1917 г. и впоследствие изложени в книгата „История на Аязмото в Стара Загора”, на върха на Аязмото е имало вековна гора и капище до древен лековит извор, който съществува и до сега. Един ден Цветана се разболяла и боляринът се съгласил тя да бъде лекувана от пленени лекари.
Покръстили я в извора на Аязмото и я нарекли Теодора (така се казвала майката на непълнолетния тогава византийски император Михаил III, б. а.). Като по чудо в момента на кръщението Цветана оздравяла. Боляринът Цолю също се покръстил и наредил капището на Аязмото да се превърне в християнски храм на името на св. Теодор Тирон. След една година самият княз Борис пристига в Берое и приема християнската вяра в същия християнски храм на върха на Аязмото.
Подобни факти се подкрепят и от някои от гостите на Втория Славянски конгрес, състоял се през 1910 г. в София, а именно проф. Иван Савич Палмов, преподавател по история на славянските народи към Петербургската духовна академия, богословът Александър Чучулаин и журналистите Гучков и Крамарж. Те твърдят, че цар Борис I се е покръстил именно на старозагорското Аязмо.
Проф. Палмов разказва: „...Св. Княз Борис на три пъти се срещал с византийския патриарх Фотий, тук в Загорието, за водене на преговори по въпроса за покръстването... Известно е от историята, че войводите на Бориса се бунтували срещу покръщението на българския народ.
Само един войвода – князът на Загора Цолю, поради обстоятелството, че бил вече покръстен, станал съмишленик на княза и покровител на движението за тази цел. Ето затова Св. Борис водил преговори с Фотия в Загорието под охраната на християнина княз Цолю”.
В публикация във в. „Старозагорско утро” от февруари 1944 г., озаглавена „Легенда за Аязмото” четем: „В този храм (храма на Св. Теодор Тирон на Аязмото, б. а.) приел Христовата вяра и Св. Цар Борис. Отдалеч дошъл той чак зад Балкана. Защото там (в Плиска) бил обграден от езичници – боляри и князе, безмилостни врагове на християнството. Затова дошъл той тук, в българския християнски град Верея. Тук дошъл с радост и възторг, сред християни да приеме своето кръщение. Затова е толкова свято това място”.
Има ли доказателства за тази толкова логична версия?
На първо място, това е вековната почит на населението на града към върха на Аязмото. Всяка година на Тодоровден, деня на светеца – покровител на града, българите се изкачвали на върха на Аязмото и се миели с чудотворната вода на извора.
Свещеници от близката църква „Св. Троица”, където има специален престол и икона, посветени на светеца, са отслужвали литургия на върха. В околностите му са открити останките на 8 древни църкви. По тази причина в първите векове на османо-турското владичество близкият Змейовски проход се наричал на турски Килисанджа дервент – Църковен проход.
Турският султан Махмуд II наредил да се изкорени гората на Аязмото и го нарекъл Ахмак баир (в превод Върхът на глупаците), но не успял да премахне традицията и уважението на населението към Аязмото. Старозагорският митрополит Методий възстановява гората и църквата-манастир „Св. Теодор Тирон”. Едва след решението на Политбюро на БКП през 1951 г. за „борба с религиозните предразсъдъци”, традицията е забранена, а Аязмото се превръща в природолюбителски парк.
На второ място, на няколкостотин метра от върха на Аязмото са намерени т.н. Старозагорски каменни пластики, изобразяващи различни животни в раннохристиянски и езически стил. Според специалистите старозагорските пластики са изработени в местно ателие на границата между езическата и християнската епохи, т.е., по времето на покръстването на княз Борис. Две от пластиките изобразяват прабългарски гривести барсове. Такива барсове са открити и по метални съдове, наскоро намерени в земята на Волжска България от VIII-IX в.
Гривестите барсове са свещени животни на прабългарите, а името на самия княз Борис означава „барс”. Съгласно проф. Веселин Бешевлиев, изконното иранско название „барс” означава „грива, гривест” и отговаря на отличителната за този вид котки особеност да имат грива, подобна на гривата на коня.
Никое друго подобно животно – лъв, пантера, рис, леопард, няма такава грива, каквато има прабългарският барс. Каквито са и образците от Аязмото и от Волжска България. Датирането на пластиките и изображенията на прабългарски барсове по тях подкрепят тезата, че княз Борис – Барсът е участвал във важно събитие на върха на Аязмото.
Това обяснява и хилядолетната почит и уважение, което населението на града оказва на свещения връх и на светеца, в чиято църква е извършено покръстването на Цветана – Теодора, на болярина Цолю и на самия княз Борис – Барсът. С това се поставя началото на приемането на християнството в България и на създаването на старобългарския език, кирилската писменост и литература, които по-късно стават официални в Киевска Рус, Сърбия и влашките княжества.
При тези дадености, старозагорското Аязмо се очертава като едно от най-значимите в културно и историческо значение места в България и Източна Европа, потенциален център за поклонение и туризъм.
