Не за първи път нашият пътеводител отвежда читателя в запустяващи селища, изчезващи от картата на родината ни.
Автор: Пламен Николов
Очерците за тях трайно си извоюваха територия на нашите страници. Екипът ни и занапред ще ви води по такива места, с надеждата, че те няма да бъдат забравени и обезлюдяването в тях все пак ще спре.
Лято е. Слънцето обилно е напекло плодородния добруджански чернозем. Но жегата не плаши стопаните в Добруджа, пръснали се из благодатните поля на българската житница. Пътуваме повече от час, за да стигнем от областния център Добрич до китното селце Горичане, разположено недалеч от морския бряг.
Минаваме край неуморните труженици, заети да прибират плодовете на земята. Защото както казват тук, в Добруджа, ден година храни.
Горичане е едва на 8 км от морския бряг. До него се стига лесно – по отбивка от главния път Варна – Дуранкулак. Още с влизането в селото забелязваме красивата, градена от камък църква. Храмът е основно ремонтиран преди няколко години. Църквата е гордостта на смълчаното населено място, но тъжно контрастира с многобройните пустеещи и обрасли с бурени дворове. В храсталаците понякога едва се забелязват отдавна опразнените къщи.
Стигаме до единствената административна сграда в Горичане. Някога тук се е помещавало читалището, закрито през 1990 г. Зданието е двуетажно, градено е от камък и в него някога е кипял пълноценен културен живот, като единият му корпус е представлявал просторен киносалон. Тази сграда би била гордост за много градове в България, но от културното средище днес е останала само скромната етнографска сбирка с автентични гагаузки носии, подредена в една от стаите му.
Иначе живот по тия места е имало още в древността. През 1969 г. недалеч от селото са открити каменни гробници от трако-римския период. В тях са намерени керамични фрагменти. През турското робство Горичане се е наричало Юч орман (три гори). В османски документи се среща и вариантът Ялъ юч орман, като „ялъ“ ще рече ниско място. Тези названия очевидно са свързани с гъстите гори, които в миналото са обграждали поселището. Но по-късно дърветата са изкоренени, за да се увеличат обработваемите площи.
От векове тук живеят гагаузи – една особена и малко позната етнографска група, неделима част от българския народ. Според една от теориите гагаузите са дори преки потомци на древните българи. Те самите наричат себе си „ески (стари) булгар”. Говорят особен тюркски диалект, но са ревностни християни. Това обаче не попречи на псевдопатриота Павел Шопов да ги обяви от трибуната на Народното събрание за небългари.
Регистрите на населението не дават сведения за масово заселване на българи от други краища на страната в Горичане. Това е рядко срещано в Добруджа. Както се знае областта е била обезлюдена и обезбългарена от поробителите. Българите се завръщат масово едва след Освобождението.
Липсата на заселници от други краища сочи, че гагаузите винаги са живели в Горичане, а селото е било сред малкото островчета на българщината в Добруджа през тъмните векове на робството. През 1874 г. местните дори успяват да издействат от султана ферман за изграждане на църква.
Храмът е съграден с дарения и доброволен труд на населението само за година-две. Църквата носи името на св. Димитър Солунски. През Руско-турската война селото е ограбено и опожарено от черкези. Сринат до основи е и храмът. Ярка диря тук е оставил свещеник Никола Цицов, служил в него до 1904 г.
Мъжете от Горичане взимат активно участие във войните за национално обединение. 11 от тях не се завръщат от бойните поля. Селото дава жертви в Балканската война, в боевете за освобождение на Добруджа от румънска окупация, при завоя на Черна и Дойран.
През 1916 г. десетки българи от Горичане са отвлечени от оттеглящата се румънска войска и са отведени в пленнически лагери в Молдова, където неколцина от тях оставят костите си. Румънските колонисти заселват тук цинцари от македонските планини. За тях днес възрастни жители на Горичане си спомнят, че били по-зли и от черкезите – грабели безогледно храна и добитък, предизвиквали побои и скандали, а тормозът над българите бил покровителстван от румънските власти.
Окупаторите сменят и името на селото – кръщават го Пъдурени. През 1941 г. населеното място получава българското си име. След освобождението на Добруджа колонистите-куцовласи са заменени с българи – преселници от севернодобруджанските села Налбант, Арса, Малък и Голям Палаз, Касапкьой, Вама веке, Конгас.
В средата на миналия век селото наброява 1200 души и е било най-голямото в община Шабла. След закриването на училището обаче хората се изселват – основно в Каварна и Шабла.
Днес тук живеят по-малко от 100 души. На пръсти се броят хората в трудоспособна възраст.
Десетина къщи са закупени от чужденци, като три английски семейства живеят постоянно в Горичане. През последните години обаче интересът за закупуване на имоти е затихнал.
Напускаме Горичане – едно китно добруджанско село с несигурно бъдеще, с надеждата, че ще се намери инвеститор, който да развие в него туризма – единственият шанс за спасение на това тихо кътче от Добруджа, откъдето морето се вижда с невъоръжено око.
